Ендо истории: Деница Кисимова

„Страх ме е.“ Това се чувам да казвам на анестезиолога, мигове преди мозъкът ми да бъде обзет от странно бучене и да се оставя на упойката да ме отведе към съня.

Рядко ме е страх. Почти никога, впрочем. Но тогава, в операционната, ужасът ме беше обзел. Никак не искам никоя жена да изпита същата емоция. Разказвам историята си сега, над месец след операцията, с надеждата да вдъхна кураж и да дам информация. И да споделя, че страхът се преборва. Поглеждаш го в очите и започваш да крещиш срещу него. И той си отива. След него остават надеждата и хъсът повече да не го срещаш. Защото, както казва любимият ми Стайнбек – „Човек може на всичко да издържи.“

„Че какво, като ти е дошъл цикълът?“

Аз винаги съм имала болезнена менструация – от онези, чиито болки не се повлияват от обичайните болкоуспокояващи. Били са ми инжекции, повръщала съм, вдигала съм температура. Разчитала съм, че „като родя, ще стане по-добре“ – това беше обичайната обратна връзка от всяка жена, на която съм споделяла защо приемам толкова тежко онова време от месеца.

Също и бях приела, че е нормално да те боли. Знаех, че зависи от организъм. От прагова болка. От начин на живот. От стотици неща. И живеех така – с убеждението, че женствеността върви ръка за ръка с ежемесечния дискомфорт.

Снимки: Елена Велева

А после започна да ме боли ръката

Болката ниско в корема всеки месец бях приела, защото си я обяснявах. Правих връзката в съзнанието си между идването на менструацията и крампите. Нищо необичайно. Но когато, преди около три години, започнаха болки в областта на дясното ми рамо всеки месец, непосредствено преди цикъла, разбрах, че нещо не е наред с тялото ми.

Разбира се, отне ми известно време да засека съвпадението. В началото го отдадох на неудобна възглавница. После реших, че вероятно се дължи на ежедневната работа на бюро. След това сметнах, че съм обездвижена и имам нужда от спорт. Обърнах се към пилатеса. След два или три месеца установих, че болката съвпада с идването на менструацията и си отива с нея. И започнах да наблюдавам.

Случваше се всеки месец като по часовник. Без нито едно изключение.

Обърнах се към лекари, но сякаш никой не съзря адекватна и логична връзка между двете състояния. Обяснението, което получавах, бе свързано с предположения, че явно раменната ми област ми е „слабо място“ и, по време на цикъл, когато тялото е по-уязвимо, се обаждат болежки и в по-уязвимите места. Мажех се с гелове за травми и изкълчвания. От гинекологичните прегледи, както и от рутинните изследвания, не изскачаше нищо притеснително.

Започнах да изпитвам дискомфорт в областта на таза

Появяваше се усещане за тежест, което отново продължих да отдавам на обездвижване. Отминаваше, пак се завръщаше. Усещах корема си подут ниско долу, но решавах, че трябва да подобря хранителните си навици. Вътрешното ми усещане обаче подсказваше, че нещо с тялото ми не е наред. Състоянието на кожата ми се влоши. Емоционално се чувствах все по-зле, психологически – също. Обземаха ме притеснения, тревоги. Гледах корема си в огледалото и се чудех дали не си внушавам.

Известно време живеех с идеята, че си въобразявам

Правех и невъзможното, за да се разсея от мислите, че нещо ми има. Всеки месец изпитвах болки, но продължавах да си повтарям, че всичко е в главата ми. Гинеколози ми казваха, че съм прекалено напрегната, притеснена, че си внушавам и че е време да се отпусна.

Но така и не спрях да чувствам с всяка гънка от тялото си, че нещо просто не е наред с мен.

На поредния рутинен преглед се откри киста на яйчника. Казаха ми, че е фоликуларна. След проведен антибиотичен курс на лечение, кистата изчезна. И временно аз се успокоих, защото отдадох всичките си предишни усещания на нея. Поне вече имах обяснение, имах диагноза.

А после, през пролетта на тази година, почти загубих съзнание в парка

Беше април или май. Излязох с кучето си в близкия парк, когато усетих болка, сякаш идваща от областта на стомаха. Разливаше се, преминаваше от долната област на корема към горната – кръвното ми налягане падна и легнах на пейката. Дъждът валеше върху мен, светът ми се въртеше и, докато чаках майка ми да дойде и да ми помогне, старите страхове и притеснения се появиха отново. „Нещо не е наред с тялото ми“ се чух да си казвам мислено.

Но избрах да го отдам на лоша храна. Отново.

Посетих лекар отново няколко месеца по-късно

Макар и скоро да не бях изпитвала физически нищо притеснително, аз все пак реших да отида на поредния преглед с цел да получа потвърждение, че всичко е наред, а и да се проследи историята с вече излекуваната фоликуларна киста.

Изследванията бяха перфектни. Но не и прегледът с ехограф.

„Имаш ли в рода история на ендометриоза?“

Плаках на пейката пред поликлиниката. Озовах се с предположения за диагноза, за която бях чувала бегло в миналото, но за която не знаех никакви подробности, освен че се налага операция възможно най-бързо. Имах по няколко кисти и на двата яйчника. Не фоликуларни, а „шоколадови“. Вероятно ендометриозни. И направление за хоспитализация. И препоръка веднага да отида в специализирана клиника. Веднага.

На специализирания гинекологичен преглед се потвърдиха съмненията за състоянието ми. Последва десетдневен курс с „Дуфастон“ и пускане на туморен маркер CA 125. Втори преглед. Задължителна операция. Насрочихме я след месец.

Изневерих на обичайния си подход да се информирам подробно и щателно за всичко и през периода на изчакване направих всичко по силите си, за да не мисля за онова, което ми предстои. Отидох на почивка. Забавлявах се. Работих. Отказвах да задълбавам в темата. Операцията щеше да бъде лапароскопска, безкръвна и това ми даваше необходимия кураж, че всичко ще протече бързо и по възможно най-добрия начин.

От лапароскопия към лапаротомия

В деня на операцията станах в 4 сутринта, събрах личните си принадлежности и се отправих към болницата. Плаках по пътя. Майка ми, неотлъчно до мен, направи и невъзможното, за да потисне собствения си ужас и да ми окаже необходимата подкрепа.

Настаниха ме в болничната стая, преминах през рутинната оперативна подготовка и зачаках да ме извикат. Гледах през прозореца и виждах как майка ми обикаля на паркинга – от единия до другия край, неспособна да си намери място. Разплаках се отново.

Влизайки в операционната, аз треперех, почти не оглеждах обстановката. Тялото ми се беше сковало и вледенило. Опитвах се да запазя фокус и да не позволявам на страха да ме обземе. Лягайки на леглото, аз примижавам при светлината от кръглата огромна лампа, надвесена над мен. Изпитвам необходимостта да скоча и да избягам, но, същевременно с това, не мога да помръдна. От прегледите преди това знаех, че състоянието на лявата ми тръба е отчайващо и бях дала съгласието си тя да бъде отстранена, ако е негодна.

„Страх ме е“. Това успях да промълвя на анестезиолога, докато се беше надвесил над мен и стартираше анестезията. Съзнанието ми мигом се обзе от бръждене – секунди, преди да заспя, аз мислено се озовах на морето, сред танцуващи хора, обля ме вълна от топлина и обич. А после последва мрак.

„Наложи се да продължим на „отворен корем“

Състоянието ми и тежестта на разпространение на моята ендометриоза не са позволили операцията да продължи лапароскопски. Множество кисти, негодни тръби, сраствания. В болничната стая се чувствам ужасена – болката в корема е изпепеляваща, въпреки щателното обезболяване и все още действащата упойка. Имам катетър и дрен. Не мога да помръдна. Страхът ме обзема и наложените от самата мен психологически бариери ме потапят в бездна на отчаяние. Часове по-късно събирам сили, за да се чуя с близките си и се стремя да звуча окуражително.

Два дни не успявам да стана, защото хемоглобинът ми достига все по-ниски нива. Аз имам таласемия – вид анемия, която се характеризира с ниски хемоглобинови стойности, ниско кръвно налягане и лесна уморяемост. Млада и приветлива рехабилитаторка идва при мен в стаята с цел да ме раздвижи и да ми помогне да се изправя, за да започна кратки разходки в стаята. Успявам някак, след много плач, страх от операцията и болки в тялото от обездвижване, да се изправя до седнало положение в леглото. Започвам да губя съзнание и разбирам, че не мога да стана. Обезболяват ме често, но нямам и капчица сила. Лекарският екип следи кръвните ми изследвания, тъй като бяха предварително информирани за анемията. Последните показатели показват, че хемоглобинът е паднал до застрашителните 63 единици. Назначават спешно кръвопреливане. Споменавам това в историята си за онези момичета и жени, страдащи от таласемия – при необходимост от операция, бъдете особено внимателни.

Вече у дома, аз започвам да възвръщам вътрешните си сили

Следоперативният възстановителен период беше труден и изпълнен със страхове, притеснения, нужда от прегръдка. Но сякаш се чувствах некомфортно в компанията на тревогата. Тогава се осмелих да започна да търся повече информация, свързана с ендометриозата, така и попаднах на статии от Фондацията за ендометриоза и репродуктивно здраве, от които получих ценни съвети и информация.

Към момента претърпявам терапия със „Золадекс“ и контролните следоперативни прегледи показват много добри резултати по отношение на заздравяването и общото ми състояние. Изгледите за зачеване по естествен път клонят към нула, но пък у мен липсва обезвереност – всичко ще се случи по най-добрия начин за мен, вярвам.

Съзнавам, че ми предстои дълъг път на овладяване на ендометриозата. Знам, че ще имам нужда от кураж, смелост, любов. Знам, че ще ги получа – както от самата себе си, така и от близките си. Всъщност онова, което ме стимулира да направя всичко по силите си, за да се изправя и да ходя в болницата, беше желанието ми да видя онези, които обичам.

Страхът си отива

Вътрешната сила го побеждава и го прави на пепел. А такава има у всяка жена, изправена пред желанието да живее по най-добрия начин, въпреки обстоятелствата в живота си. Да слушаш вътрешния си глас винаги е било онова, което ме е движило напред – не ме подведе и в периода на търсене на отговори. Усетих подтик и отидох на лекар. Слушайте се и се грижете за себе си – душата е неумолима, когато иска да ни подскаже какво да направим. А оттам всичко е отказ от примирение и стремеж към щастие в най-чистия му вид.

Надявам се разказът ми да е дал информация, насока, увереност

Дори и да съм достигнала до само една жена, аз съм изпълнила целта си. Никой от приятелския ми кръг не беше чувал за ендометриозата. Сега искам да разказвам, защото е важно за това заболяване да се знае от възможно повече хора – личната история на всяка една от нас би могла да послужи за мост, свързващ незнанието, липсата на отговори и страха с добрата информираност и посещението при специалист. Ендометриозата засяга 1 на всеки 10 жени по официалните статистически данни и често поставянето на точна диагноза би могло да отнеме години. 1 от 10, но всъщност 1 за всички.