0888 27 77 45 info@endometriosis.bg

„Бъдете силни, приемете диагнозата с широки обятия и й позволете да ви научи да обичате себе си, да споделяте с близките си и да цените спокойствието си!“

Връщайки се назад…

Подобно на историите на много от жените с диагноза ендометриоза, така и аз се връщам назад към тийнейджърските си години и осъзнавам, че всичката болка, която съм изпитвала не е била нормална, противно на това, което твърдяха лекари и близки.

Спомням си ярко множеството кризи, превивания от болка, невъзможността на си намеря място и да се успокоя заради пронизващите болки, а камо ли да се чувствам нормална и спокойна да правя това, което искам. И не само болките, а и обилните кръвотечения ме смазваха и ме караха да се чувствам напълно безполезна – изпитвайки постоянен страх, докато съм на училище, докато посещавах любимите си народни танци. За съжаление пропуснах и много репетиции заради случващото се, а по концерти просто се молех да издържа, вместо да се насладя на магията на танца.

Страхът

Страхът в училище беше поносим, тъй като бях близо до вкъщи и знаех, че каквото и да стане – дори и да имах нужда от болкоуспокояваща инжекция при криза, можех да я получа бързо и безпроблемно, особено поради факта, че съм от малък град, в който нещата се случват много по-експедитивно.

Истинският страх обаче дойде при решението ми да замина и да продължа образованието си в чужбина. Стресът от новото, непознатото, от всичко, което ме очаква сякаш беше по-малък отколкото този страх, който беше предизвикан от незнанието какво бих направила ако получа криза далеч от близките си, далеч от всичко познато. Спомням си, че проучих предварително и слагането на обезболяващи инжекции не беше вариант в държавата, в Уелс, а болкоуспокояващите невинаги имаха ефект върху мен.

Въпреки това обаче, заминах, реших, че този страх няма да ми попречи. Малко след пристигането си потърсих лекар, обясних ситуацията с болезнената менструация и очаквах предложения, за да разбера какви са вариантите. Отговора обаче беше, че няма какво да се направи, изписаха ми някакви местни болкоуспокояващи и въпроса приключи.

И така до първата криза… ясно си спомням, че започна по време на лекции, веднага щом усетих, станах и бавно си тръгнах с единствената мисъл да стигна до общежитието и да си легна. Взех от болкоуспокояващите, които имах, бутилка с топла вода, легнах и започнах да се моля да мине по-леко и да се справя сама. За щастие, така и стана.

Страхът обаче никога не ме напусна. Не ме напусна и когато отидох на бригада в Щатите и работих дълго време навън в екстремни климатични условия, не ме напусна и когато отидох на Еразъм в Германия. Не ме напусна през няколкото прекрасни студентски години, които имах. Въпреки страха, аз си казвах, че съм по-силна от този него и че мога да го преборя и не спрях да пътувам, прекарвайки студентските си години така, както си бях представяла.

Ежедневието и провалените планове

Ежедневието и плановете, които като всеки нормален човек съм искала да правя, винаги са се въртели около това дали ще съм в състояние да изляза, дали ще мога да стигна от точка А и точка Б или по-скоро как изобщо ще успея да вървя, за да го направя.

Многото провалени разходки, планирани забавления, спортове и чувството, че предавам съпруга си и приятелите си заради невъзможността ми да бъда с тях по пълноценен начин са ме карали да се чувствам зле, непълноценна, но въпреки това осъзнала, че най-важно е да погледнеш вътре в себе си, да послушаш тялото си и да се съобразиш с нуждите му и дори и да кипиш от енергия и да не искаш да спираш, понякога се налага и нямаш друг избор.

Щастлива съм и че съм попаднала сред колеги, които проявяват разбиране и винаги, когато съм имала нужда да остана вкъщи или просто да си тръгна заради болките съм го правила. Всички неприятни състояния, през които съм минавала ме научиха да оценявам хората до себе си и да не ме е страх да казвам как се чувствам. Един от начините, по който съм се чувствала по-добре е точно чрез споделяне на болката, на това как съм психически – досега винаги съм получавала разбиране, за което съм благодарна.

Диагнозата и пътят към себеусъвършенстването

След дълги години лутане и чудене какво всъщност се случва всеки месец, а в последните години и в чудене какви са тези необичайни тазови болки и крампи – преломният момент дойде миналото лято, когато със съпруга ми се озовахме в автомобил, чийто двигател отказа в движение.

Стресът в този момент, доведе до обилен кръвоизлив, който продължи и на следващия ден – толкова обилен, че се притесних жестоко и веднага посетих гинеколог. Тогава видяха така наречената шоколадова киста, която се беше образувала някак „изведнъж“ поради стрес. В този момент все още не знаех какво точно е това, не бях сигурна, вярвах, че ще изчезне след хормоналното лечение, което ми беше предписано, но уви.

В края на лятото получих и криза – такава, каквато не бях получавала досега. Помислих си, че кистата се е спукала, тъй като ми се гадеше, а болката беше толкова силна, тялото ми беше на предела на силите си, но някак се бореше да се справи. Стигнах до спешното с линейка – чаках дълго време, за да ме приемат в гинекологията, тъй като успях да кажа, че имам притеснения за спукана киста… И така докато чаках дълго време асансьора, заедно със сестрата, изведнъж тялото ми се отпусна и болката спря.

До мен днешен не знам какво точно се случи – кистата си беше там, но изглеждаше, че част от съдържимото й го няма.. След всичко това започнах да чета, да търся мнения, да посещавам лекари и се обърках, изплаших се – изплаших се и от това, че може би ще трябва да се подложа на операция за пръв път досега.

Започнах да се запознавам с холистични методи, приемах препарати на билкова основа, които приемам и до ден днешен и съм много благодарна – чувствам се прекрасно от тях. В крайна сметка обаче реших да се оперирам лапороскопски – не исках да живея с мисълта, че имам киста на яйчника, която няма как да се премахне по друг начин и го направих. Не съжалявам, доволна съм от намесата, от лекаря, от сестрите, както и от цялостното отношение – приех самото постъпване и интервенцията като нещо ново, нещо интересно и цялостната ми положителна нагласа ми помогна да премина през страховете си без никакъв страх и стрес, а по-скоро с любопитство и интерес.

Днес вече се чувствам възстановена, имам вяра, с позитивна нагласа съм, че каквото било – било, гледам напред и правя това, което мога, за да помогна на себе си, на състоянието си и на близките си. Пътят към промяната в хранителните навици вече беше започнат – бях спряла всякакви животински продукти и свела до минимум полуфабрикатите и готовите храни.

Сега обаче с усмивка премахнах и кофеина, захарта, глутена, отчасти соята, за да предотвратя възпаления. Благодарение на множеството полезни статии в сайта на Фондация „Ендометриоза и репродуктивно здраве“ постепенно подмених и препаратите за домашна хигиена, както и козметиката, която използвам. Почти изцяло премахнах пластмасата и увеличих още повече приема на разнообразни плодове и зеленчуци.

Продължавам с йогата и разтяганията, дългите разходки за тонус. Започнах да прилагам и някои дихателни техники и нямам търпение да науча и още нови неща, които могат да благоприятстват както моето, така и състоянието на хората около мен. Не на последно място, опитвам да правя всичко това с усмивка, да приемам състоянието си, а не да го отхвърлям. Опитвам се да се науча да обичам себе си и да съм една по-добра версия с всеки изминал ден! 😊

Изводите

Страхът остава – днес обаче вече знам каква е причината, диагностицирана съм с ендометриоза и съм решена да не позволя на състоянието ми да владее мен и моите решения. Радвам се, че и в дългите години, в които не знаех какво се случва с мен и нито лекарите, нито аз имах ясна представа защо изпитвам такива болки, защо имам толкова тежка менструация, не позволих на болестта да взима решения вместо мен и да ми попречи да сбъдвам мечтите си!

Call to action

Бих искала да кажа на всички момичета и жени да се запознаят с тялото си, със себе си, да намират време да се погрижат за себе си и за близките си – не отлагайте, бъдете постоянни, вижте кое работи за вас и го прилагайте. Не чакайте състоянието ви да се влоши, за да си обърнете внимание – правете го с желание и с любов всеки ден!