Поредната лекция по квантова механика, която едва издържах! Не само заради самата квантова механика, чиито дълбини често ми убягваха, а заради невероятния късмет последните няколко месеца да се сдобивам с менструация все в деня на тези лекции… 

Смятах се за голяма късметлийка, когато тези дни се падаха събота и неделя! Можех да си изтърпявам наказанието, без да се чудя как ще стигна до университета и как ще изкарам осем часа лекции. Тежка менструация, причиняваща ми болки и гадене, диария и неукротимо движение на червата. Но всичко беше наред, поне така казваха всички гинеколози, които бях посетила през последните няколко години. И любимото ми: “Просто си изтеглила късата клечка, при някои жени е маааалко по-болезнено, приеми го!” 

Сравнително чисто медицинско минало

Неведнъж на прегледите са ме диагностицирали с кисти по яйчниците, с поликистозни яйчници, пила съм това-онова, отшумявали са проблемите. Нямам деца, нямам бременности, нямам аборти. Както се казва, сравнително чисто медицинско минало. И щом все ми казваха, че всичко е наред, реших, че няма смисъл да продължа да търся отговор и тихомълком приех съдбата на „късата клечка“. Казвах си: „Търпи, това е да си жена, спри да се бунтуваш срещу природата си“.

А годините си минаваха

Завърших висшето си образование, започнах работа, имах любов, която считах за най-голямата възможна любов, която може да имам в живота си. Но един ден след осем съвместни години разбрах, че съм единственият човек във връзката, който иска развитие и който изобщо полага грижи да съществува тази връзка. 

Снимка на аналогов часовник,

Photo by Cats Coming

След като въпросът за развитие на отношенията ни (брак, собствен дом, деца) неколкократно беше отлаган за обсъждане все с думите „ще говорим някой друг път“, аз реших, че трябва наистина да поговорим. Човекът, когото смятах за свой спътник в живота, искаше да продължи да гради кариера. Може би около година самата аз се убеждавах, че двамата сме си достатъчни и ми стига да се разбираме и уважаваме. Но често дори и уважението отстъпваше пред личните и професионалните цели на моя партньор. 

А аз, вече на 29, започнах да усещам постепенно натежаващия кръст, който кротко носех всеки месец по поне десет дни. Не си се представям да не стана майка. Просто няма да съм аз. Не беше на всяка цена, но не си представях след 20 години да нямам деца и да съм избрала да нямам. Да се обърна назад и да видя, че съзнателно съм се отказала от нещо, от което не исках да се отказвам. 

Първо, второ, трето мнение

Тежък период, който се отрази и на физиката, и на психиката ми. Започна непрекъснато кървене извън менструацията, продължи повече от месец. Няколко месеца. Прегледът доказа две функционални кисти, някъде по около 5 см, нищо притеснително, щели да изчезнат следващия месец. Влияели на хормоналния баланс, което причинява кървенето. Повярвах. Кървенето не спря. 

Потърсих друго мнение. Същото – две кисти, „ела да ги проследим другия месец“, не личеше дали са функционални или по-плътни, като да са ендометриозни. На следващия преглед докторът каза, че отново има кисти, но не е сигурен дали са старите или нови. Всичко се повтаряше и се въртях в кръг. 

Междувременно срещнах нов партньор, получих подкрепа и дори съвет за консултация със специалист, когото той познаваше. И така, потърсих трето мнение, този път от лекар, който се занимава само с гинекологична хирургия и онкология. След прегледа докторът стисна устни, погледна ме съжалително и попита кога за последно съм посещавала гинеколог. Преди няколко дни. Едва прикри учудването си. 

Чакай малко, това шега ли е?

– Значи не знаете, че имате две миоми, едната от които почти шест сантиметра, както и дълбока тазова ендометриоза? 

– Не, не знам. 

– Е, имате. При това четвърта, най-тежка степен. Нямате шансове за естествено забременяване. 

Чакай малко, това шега ли е? Аз? Предишният ми партньор съзнателно отказваше да има деца, а сега аз не мога да имам?! Някаква ирония ли е това? В главата ми се въртяха куп въпроси, докато лекарят ми показваше изображенията от ехографа и се чудех тези черните области, които очертава с химикалката си, защо са толкова много. Именно това бяха ендометриозните огнища. Засегнато дебело черво и яйчници, които докторът нагледно показа на ехографа. Знаех какво е ендометриоза, майка ми имаше. На предишни прегледи бях задавала въпрос за това, но ми се е отговаряло, че не съм лекар, та да си поставям диагноза сама.

Отворена операция в България

Нямах време да чета, да се поинтересувам подробно, защото миомите бяха големи и опасни за евентуален кръвоизлив. В края на юни месец 2022 г. се подложих на отворена операция с цел премахване на миомите и на ендометриозните сраствания. 

Срастванията бяха между двата яйчника, тръбите и матката, както и между матката и дебелото черво. Общо взето, всичко беше едно голямо кълбо. Колко ми беше тежко възстановяването! Отидох на тази операция с цялото си съзнание, без да ме е страх. Знаех, че просто трябва да го направя. Изобщо не се притеснявах, бях смела. 

Но после в интензивното отделение… Самото събуждане от операцията, пронизващата болка, непрекъснато ми се гадеше!  Под мен имаше постлан дебел найлонов чувал като тези за строителни отпадъци, лепнеше за кожата ми и болеше. Щипката на пръста ми, която ми следеше пулса, ту правеше контакт, ту – не. А аз се будех, отново заспивах, все още под действието на упойката, което дразнеше дежурната сестра в интензивното. 

След операцията в болницата.

Личен архив

Чувах, че се опитва да ме събуди и че повтаряше, че съсипвам оборудването, като дърпам щипката от пръста си, чувах я и исках да ѝ отговоря, че изобщо не пипам щипката, но не можех! И единственият начин да ме събуди и да ме накара „да не мърдам толкова, за да не съсипвам щипката“ беше да ме натисне по прясно зашития 20-сантиметров разрез на корема… Да, събудих се. Разплаках се и ѝ казах: „Само не по корема, моля Ви!“, а тя отвърна, че ще прави, каквото иска…

Възстановяването беше трудно

На другата сутрин дойде физиотерапевт да ни раздвижи. Повечето жени в интензивното бяха с лапароскопски операции, та им се получаваше по-лесно. Аз също опитах да седна в леглото, но не успях, зави ми се свят и припаднах. Бил ми много нисък хемоглобинът. Но след 15 минути опитах пак и въпреки че ми се виеше свят, успях да се изправя. Усещах, че вътрешностите ми ще се изсипят и за всеки случай си държах корема. 

Върнаха ме в стаята

Нощницата ми беше изцапана от операцията и побързах да я сменя, че даже и да я изпера, понеже имах само три чифта. Дойдоха трима млади студенти да ме разпитват какво и защо са ми оперирали. Обяснявах, обяснявах. А те, милите, бяха толкова млади и ме гледаха така съжалително, бях бяла като чаршафите, може би заради това. А може би и заради разказите ми. Дано не съм ги отказала от тази професия! 

Бяха ми свалили катетъра, но не и дренажа. Ходех прегърбена, защото имах чувството, че ако се изправя, ще разкъсам шевовете си. Извадих една найлонова торбичка от багажа си, пъхнах вътре дренажната торбичка и я окачих на рамото си като дамска чанта, за да успея да си изпера нощницата. Колко бях шик само! С чантата се разхождах по коридора, така ходех и до тоалетна. 

Бързо завързах приятелства в отделението, имаше предимно възрастни жени, но имаше и няколко по-млади. Разговорите основно се въртяха около „На теб какво ти има?“ и „Заработиха ли ти червата?“. Рядко някоя от тях беше чувала за болестта ендометриоза, но реагираха с: „Значи са ти махнали всички женски органи?” А, не, чакай, рано ми е. 

Бързах да се възстановя, за да докажа на себе си, че мога

И така мина една седмица в отделението. Бях си взела книга за четене, но времето се нижеше бавно. Не исках никой от близките ми да ме вижда и не исках да идват, а и трябваше да пътуват от провинцията. Изписаха ме и се прибрах у дома. Близките ми помагаха, но аз самата се чувствах непълноценна и някак куца. Бързах да се възстановя, за да докажа на себе си, че мога и че съм борбена. 

Болнична стая.

Photo by Pixabay

Шевът ми зарастваше бавно, разрязаният мускул – също. Усещането беше като от мускулна треска, но продължи цели два месеца. Останах у дома само месец и реших да се върна на работа. Имам нелека професия в условия на първа категория труд. Разрезът беше чувствителен, дразнеха ме дори дрехите. Заради тежката менструация се е случвало да не мога да отида на работа, да нямам сили, да съм прикована на леглото от болки или към тоалетната от неспиращата диария. Така че бях свикнала с дискомфорта и наистина бързо се върнах на работа. 

По-добрата алтернатива

Последваха 8 месеца прием на “Зафрила”. Медикаментът ми бе препоръчан от хирурга като доста по-добра алтернатива от инжекциите “Золадекс”. Уверяваше ме, че лекарството е ново, но има много добри резултати. И аз повярвах, четох, че при много жени наистина помага

Опериращият ми обясни, че яйчниците ми не са били в много добро състояние, и, ако искаме да имаме деца, то трябва да е скоро. Връзката ни беше на година и няколко месеца, но решихме, че нямаме време за губене, обичахме се и си имахме доверие. 

Започнахме да посещаваме репродуктивна клиника

Направихме цветна снимка и тя показа напълно непроходими тръби, дори наличие на хидросалпингс в едната. Куп изследвания, документи. Казаха, че с моята диагноза имаме право на финансиране от Центъра за асистирана репродукция, тъй като болестта ми е от онези, за които се знае, че непоправимо увреждат женската полова система и отнемат възможността за естествено забременяване. 

Но се оказа, че нямам хистологично доказателство за ендометриозата. Опериращият екип не беше взел проба от срастванията и огнищата, а само беше използвал коагулация за разделянето на тъканите. Така са процедирали, аз не бях запозната преди операцията и не е имало как да настоявам за хистология. Решихме, че ще действаме със самофинансиране. 

Бях убедена, че мога да се справя, мога да понеса още

Спрях приема на “Зафрила”, изчакахме два месеца да се изчисти организмът и трябваше да се опита пробно стимулиране за натрупване на лигавица в матката, която да приеме ембриончетата, тъй като дългият прием на “Зафрила” е действал на матката по точно противоположния начин. 

Идеята на медикамента беше да развия плътна и дебела лигавица в матката, която да задържà, докато трае приемът. Но не стана така, получих кървене и обяснението беше, че явно матката не е готова след дългия прием на медикамент, действащ противоположно. Трябваше да дам на тялото си по-дълга почивка, поне 2-3 месеца. Така и направих, а и не само тялото ми се нуждаеше от това, психиката ми също. 

Разбира се, не само това се случваше в живота ми, животът не спира, когато имаме проблеми в една област, а си продължава с трудности и особености и в много други. Но намирах сили и бях убедена, че мога да се справя, мога да понеса още. Сякаш казвах на съдбата: „Хайде, какво се скръндзиш, давай още, каквото имаш за мен!“. 

Продължете да четете втора част тук

Автор: Елена Костадинова