Беше слънчев пролетен ден, а аз бях в чудесно настроение. Станах и се отправих към библиотеката, където по това работех над дисертацията си. Тъкмо ме бяха одобрили за специализация във Франция и се вълнувах.
По пътя усетих болка в яйчниците като преди цикъл. „Странно“, помислих си, защото цикъла съвсем скоро ми беше свършил, а за овулация беше рано. „Е, ще мине“, успокоих се сама. А и личната ми лекарка винаги ме уверява, че не съм можела да различавам болка в яйчниците от такава в червата, те толкова си приличали…
Пристигнах в библиотеката и се опитах да работя, но болката се усили. След това се разпространи и към кръста и към пет следобед аз вече се гърчех от болки, съвсем необясними, но засилващи се. Обадих се на тогавашния ми гинеколог – най-положителния лекар, когото някога съм срещала. От тези, които все ти обясняват колко „красива матка“ имаш, как всичко ти е наред и „само да решиш, че искаш бебе и веднага си готова“. ☺ Този път обаче не беше толкова усмихнат по телефона и ми каза, че съм си за преглед, но той не е в София. Отидох в Майчин дом, където веднага ме приеха за спешен преглед (срещу солидно заплащане, разбира се). Дежурната лекарка ми каза, че според нея е ендометриоза и трябва операция, но за да сме сигурни, трябва да изчакаме следващия цикъл.
Тръгнах си шокирана, все още с болки, не знаех какво да правя. Прибрах се и започнах да чета, каквото намерих в интернет. Каква ендометриоза, какви операции? След месец трябваше да съм вече заминала. Ами Париж, ами работата, плановете?
Няколко дни по-късно се успокоих и реших, че ми трябва второ мнение. На ехографа ясно се виждаха кисти, но не беше ясно какви са точно. Отидох в друга частна болница, където отношението беше изключително пазарно (тип „да се държим мило, че тая ще пише по форумите“). На въпроса мога ли да пътувам, ми се отговори, че няма да е „фатално“ да изчакам три месеца, но веднага да започна да пия противозачатъчни и обезателно да се оперирам. Протестът ми срещу противозачатъчните не беше чут и категорично реших, че това не е моя лекар. Но пък и уплахата растеше – вече двама лекари бяха потвърдили хипотезата за ендометриоза и двамата настояваха за операция.
Твърдо реших, че ми трябва експертно мнение и че не мога да реша дали да пътувам или не, докато не се видя със специалист, който да ми предостави адекватна информация за състоянието ми. След като изчетох всички теми по форумите (бог да благослови бгмама! ☺), стигнах до сегашния ми лекар. При него всичко стана вече ясно: 90% шанс да е ендометриоза, никакви хормони, неизвестни шансове за забременяване, никога няма да съм вече същата, задължителна лапароскопия. А, да, и мога да пътувам, не е проблем да отложим с три месеца… Тогава вече не издържах – плаках часове наред след прегледа, не знаех какво да правя, изпаднах в паника и отчаяние едновременно, живота ми сякаш не беше вече под мой контрол.
Реших все пак да замина. И досега не знам дали беше правилното решение. Бяха ужасни месеци. Имах какви ли не симптоми, болки, подуване, газове, хормоните ми бушуваха и изпадах в ужасни състояния. Бях сама, в чужда страна, нямаше с кого да говоря. Междувременно работата ми не вървеше, имах проблеми с квартирата, счупих зъб с храна, а нямах застраховка, пих антибиотици и какво ли още не. Но знаете ли, не съжалявам нито за миг, че отложих операцията. Не съжалявам, защото тези месеци ми помогнаха да осъзная състоянието си, да се опитам да овладея симптомите, да експериментирам с различни режими на хранене, добавки и упражнения. За първи път от толкова години усетих необходимостта наистина да се грижа за себе си и да намеря най-добрия начин да го правя. Това беше и периода, в който усетих силата на общността и подкрепата, която можеш да намериш в споделянето онлайн (нещо, което никога до тогава не съм подозирала, че ще правя). Тук е момента да благодаря на всички момичета от „Ендометриоза – група за взаимопомощ“ за неоценимата съпричастност и прекрасни съвети. А и не на последно място – Париж, мон амур.
Върнах се в България и след три дни бях вече приета за лапароскопия. Дори не си бях разопаковала багажа, само преместих част от нещата от куфара в друга чанта. За самата операция разказах на друго място, но като цяло мина добре. След това преминах шест-месечна хормонална терапия с инжекции за спиране на цикъла. Имах всички симптоми на менопауза, топли и студени вълни, мъчително безсъние, гастро проблеми и какво ли още не. Но мина. Пиша това по време на първия си цикъл от месеци наред, все още леко менопаузална, постменопаузална и до вчера с предменструален синдром. ☺ Всичко е наред. ☺
Отказвам да се чувствам болна, отказвам да подчиня живота си на болестта, отказвам да се страхувам постоянно. Искам да живея нормално, да се смея, да се чувствам добре и евентуално да имам деца, когато, естествено, нещата се развият за това. Ако четете това, знайте, че нищо не е толкова страшно, че не сте сами и че за всичко в този живот има някакво решение. Остава ни само заедно да го открием. ☺
Катерина Клинк
Последни коментари