0888 27 77 45 info@endometriosis.bg

Имах хубаво детство. Майка ми още в първи клас пъхваше в раницата ми дамска превръзка за всеки случай, защото имахме момиче в училище с вече настъпил менструален цикъл и тя искаше да бъда подготвена.

Но нямаше как да ме подготви, за това, което предстоеше… Тази превръзка не влезе в употреба до шести клас, когато прошепнах на ухото на баба (по онова време живеех при нея), че имам малко кръв по бельото. И тя веднага се зае да ми приготвя нейната версия на превръзки и да съобщава на близки и познати, че вече си “имаме мома”. Но и тогава не знаех, че кръвта ще е най-малкият ми проблем…

 

И детството ми свърши…

 

В същия този клас имахме час по физическо и ни караха да бягаме 600 метра… да, ама аз вече бях в “женските си дни”, казах на учителя, че ме боли корем, но той не ми повярва и ме върна обратно в строя… пробягах въпросните метри, а болката се засилваше, докато в съблекалнята ми причерня и следващото, което помня е как децата ме водеха до работата на майка ми, опитвайки се да ме свестят. Така получих първия си “менструален” припадък. И детството ми свърши…

Вече бях жена и то такава с много болезнен цикъл. Разбрах, че оттук нататък всичко ще се върти около него и ще пропускам много рождени дни, празници и събития, ще треперя дали няма да ми дойде точно на абитуриентския бал, ще танцувам балет на сцената, тайно надявайки се, че този път няма да припадна и ще издържа на болката. Че няма да й позволя да ми отнеме всичко!

 

„Ще мине”… ама не минаваше

 

Разбира се, започнахме да ходим по лекари. Особено, когато в един период менструацията ми изобщо изчезна, но не и болката в яйчниците. Непрекъснато виждаха кисти, които наричаха “фоликулни”. “Така са момиченцата, ще мине”… ама не минаваше. И така, с болка завърших гимназията, изкарах кандидатстудентския си изпит, на който също успях да не припадна, въпреки късмета си да ми се падне в най-тежките дни… и после и бакалавър, и магистър станах. Но болката си беше там и бележеше всички важни моменти от живота ми. Е, хубавото беше, че е само няколко дни в месеца. Поне тогава…

И в останалите почти забравях и живеех нормално.

При един преглед като студентка гинеколожка за пръв път заподозря, че може да имам ендометриоза. Бях чела какво е и някак в сърцето си усещах, че е това, макар всички да наричаха състоянието ми “дисменорея”.

 

“Като родиш, ще ти мине”

 

После репертоарът премина в “Като родиш, ще ти мине”… и заживях с тази надежда. Така или иначе исках деца и то много. Изписаха ми противозачатъчни. От тях се отключи мигрена, която не ме остави намира доста дълго време, както и едно непрестанно кървене, което ме доведе почти до анемия, спрях ги, малко хормони за баланс и хайде, всичко си дойде по местата. С изключение на това, че болката при менструация винаги си оставаше там. Винаги! Към нея се добави и болка в гърдите, което наложи да спя със сутиен, за да не усещам. Накрая се примирих. При мен е така и толкова. Но започвайки работа, винаги се притеснявах какво ще правя, когато ми се падне менструацията в делнични дни, когато не винаги мога да се освободя… нали ви казвам, всичко беше съобразено със заветния ми цикъл…

 

Открих магията на силните обезболяващи

 

Открих магията на силните обезболяващи и заживях втори живот! Не ме интересуваха никакви статии колко са вредни, защото те буквално ме връщаха към живота и с времето се научих да ги глътвам още с първата капка кръв, която видя, за да не чакам да ме заболи зловещо. Известно време карах така, докато и те спряха да са достатъчни.

Прибави се и силен предменструален синдром, който ме покосяваше поне седмица преди дългоочакваната дата. И така започваше голямото чакане… Всички около мен знаеха, че отвреме навреме ще им се свличам в ръцете и търчаха с коли, води и шоколади. Свиква се. Намирах утеха в няколко състудентки, колежки и приятелки, които също бяха така и знаеха какво ми е. Не бях САМА! Не бях луда. Не бях лигла! И това не беше нормално!!!

След поредното колабиране и прокървяване извън менструацията отново се озовах на гинеколог. В последните три години обиколих всички възможни места, където да събера мнения, за да стигна до неизбежното – ЛАПАРОСКОПИЯТА. По едни или други причини не беше моментът тя да се случи, но нещата ставаха все по-зле и по-зле и най-накрая срещнах МОЯ ЛЕКАР! Този, на чиято операционна не се притеснявах да легна, защото му вярвах. Усещах го, че знае какво прави и това ми даваше спокойствие. Иначе умирах от страх, защото операцията си е страшно нещо, но много силно вярвах, че е моето спасение. Той беше първият, който бе настроен оптимистично и ми каза: “Ще станеш като нова”. Хванах се за тези му думи и замечтах за новия си живот. Чудих се какво ли е да не се инвалидизираш от болка всеки месец, а като в рекламите за дамски превръзки да танцуваш безгрижно в бял панталон в дните от менструацията си, да прекосяваш пустини и да изкачваш хълмове, без цикълът ти да те безпокои.

 

Често се събуждах през нощта с болка

 

Често се събуждах през нощта с болка и опитвах да разбера дали пък вече не съм оперирана и от това да боли, оглеждах се и виждах, че съм си в стаята. Е, и това щеше да стане съвсем скоро! Щях да се събудя нова!!! Очаквах го с ужас и с нетърпение!

Казвах си, че ако наистина някой ден ще ставам майка, не може да не мога да мина през една лапароскопия. Но дори и заради самата мен трябваше да го направя, дължах си го, за да си дам шанс за един по-добър живот. Да, знаех за големия риск от рецидив, но също знаех и че след толкова години е време да получа реална диагноза и да си спечеля малко време, преди отново да се върна към това състояние.

 

В деня на операцията си бях в ступор

 

В деня на операцията си бях в ступор. Изпълнявах машинално всичко, което ми казваше персоналът, сякаш съм куче, научено на няколко команди. А аз бях добро куче, послушно. Знаех, че е за мое добро. В операционната всичко се случваше много бързо – един ми слага шапка, друг ме облича, съблича, изобщо не разбрах кое кога стана, помня, че беше страшно студено и виждайки как ме омотават да не мърдам, си казвах, че сигурно съм тотално превъртяла, за да позволявам доброволно да ми правят това… и тогава видях лицето на моя доктор. Той ме попита как съм и не помня какво отговорих, може би, че ме е страх, а той каза: “Е, вече нямаш избор”… в този момент осъзнах, че е прав и че изборът вече е направен. Да, можех да стана и да си тръгна, но нямаше да го направя. Защото трябваше да се случи нещо по-важно от това страхът да ме победи, а именно болката да стане и да си тръгне от живота ми, от тялото и от душата ми. От живота и на близките ми, които също са потърпевши на случващото се с мен. Дължах го и на бъдещото си дете, за да му дам възможност да го има. Дължах го на доктора, който положи толкова много усилия дотук и на бъдещото си аз, което нямаше да се състои само от ендометриоза.

Бях готова да се срещнем очи в очи и да й кажа, че тя повече няма да ме контролира!!!

Знаех какво да очаквам при възстановяването. Не знам дали то все още е приключило, от операцията ми минаха два месеца. Всичко в мен е хаос. Търся в себе си сили да изтърпя каквото още има. Трогнах се от старанието на всички до мен – екипа на болницата, фондацията, жени с диагнозата, с които се запознах и, разбира се, най-близките ми. Приятелят ми и баща ми, които си бяха направили селфи в чакалнята в онези тежки два часа, в които не са знаели нищо за мен. Майка ми, която пристигна със супите да ме обгрижва в следващата седмица от другия край на България. Семейството на приятеля ми, което на смени се грижеше за менюто ми, докато започна да си го приготвям сама отново. Винаги ще помня добрината и усмивката на всеки, който е искал да ми помогне да се почувствам по-добре.

… Не знам дали ще бъда майка. Не знам дали това ще е последната ми лапароскопия и не знам какво ми предстои. Но знам, че мога много повече, отколкото си мисля. И че дори когато прогнозите ти не са цветя и рози, любовта може да е толкова силна, че до теб да остане човек, приемайки те какъвто си…

 

 

*по молба на авторката името е сменено