Едва ли на някого от вас не се е случвало да прекара дълго време пред лекарския кабинет в очакване да дойде неговият ред.
За някои това е време, в което биха могли да почетат книга или да се информират за всичко случващо се по света в момента, докато чакат издаването на медицински документ. За други е ежегоден профилактичен ангажимент. За трети е време, изпълнено с объркване и търсене на отговори. За четвърти е момент на разтърсваща паника и страх. За пети е съществуване между надеждата и собствените уверения, че този път ще си тръгнат от клиниката с добри новини.
Жените с ендометриоза спорадично се озовават в трета, четвърта или пета група. И винаги можете да ги разпознаете в чакалните пред гинекологичните кабинети – поглеждате в очите им и съзирате цяла плеяда от емоции и чувства, изцяло владеещи съществото им, докато не се отвори вратата и не чуят собственото си име. Да, те често се озовават в чакалните. И, не, никой не би могъл да каже дали предпочитат да излязат с ясна диагноза, или с уверението, че всичко изглежда наред, докато тялото им крещи, че не е.
Липсата на информация, отговори и точна диагноза често подкопава собствената им вяра в самите себе си и усещанията, които изпитват. Попитайте всяка жена с ендометриоза и тя положително ще сподели, че е имало моменти, в които е допускала възможността, че си въобразява, че преекспонира болката, че хиперболизира в главата си общото си неразположение.
Попитайте всяка жена с ендометриоза и тя положително ще сподели, че е имало моменти, в които е допускала възможността, че си въобразява, че преекспонира болката, че хиперболизира в главата си общото си неразположение.
Диагнозата „ендометриоза“ пък често води след себе си медицински решения и заключения, които внасят смут в душата – забременей, оперирай се, няма да успееш да забременееш по естествен път, няма да успееш да забременееш изобщо, това е хронично състояние, трябва да се спре менструацията ти…
И така неусетно разбираш колко тънка е границата между това да желаеш да знаеш какво ти има и да желаеш да не чуваш, да не усещаш, да не виждаш нищо.
И измежду цялата тази амалгама от усещания, вплитаща в себе си страх, отчаяние, надежда, борбеност, несломимост и предаване, умора, устрем, стаен плач, мъка по неосъществените планове и желание за по-добър следващ ден се откроява една фигура, която носи у себе си силата да запрати негативните емоции поне за малко в ъгъла, побеждавайки ги с успокоение, подкрепа, сила, подадена ръка и уверение, че всичко ще се развие по възможно най-добрия начин. За пациентките с ендометриоза тази фигура е човекът, стоящ зад бюрото в лекарския кабинет.
Иска ни се лекарите да знаят повече за значението, което имат в живота ни
И тук съвсем не става дума само за медицинската им експертиза. Да, отиваме при тях с въпроси, с диагноза или без, с болки, с разочарование, с надежда, с цялата плеяда от възможни човешки емоции и чувства. Разкривайки пред тях тялото си, ние се разкриваме и като човешки същества отвъд материята. Защото някъде в някакъв момент, те са престанали да бъдат само медицински специалисти в живота ни – срещите ни с тях са толкова чести и определящи всичко останало, че за нас в някаква степен са се превърнали в хората, които могат и да ни въздигнат, и да ни поразят.
А второто не се случва непременно с новината за диагноза или евентуална операция. Тръгваме си поразени от кабинетите, когато не сме усетили и капка разбиране. Поразени сме, когато грубо са ни изпроводили след двуминутен преглед без отговори. Обезкуражени и натъжени сме, когато сме чули колко важно е „да се стегнем и да спрем да драматизираме“. Усещаме, че трудно бихме могли да продължим напред, когато чуем, че „болката е нормална и това е да си жена“. Усещаме се безкрайно самотни, когато биваме подтиквани да забременяваме без наличието на партньор до нас. Чувстваме сякаш изпускаме контрола над живота си, защото диагнозата диктува кога и дали ще станем родители.
Тръгваме си поразени от кабинетите, когато не сме усетили и капка разбиране.
Губим се в неяснотата на прегледите, в неизречените обяснения, в неначертаните бъдещи планове за действие. Излизаме от кабинетите без детайли относно страничните ефекти на предлаганите лечения, за да вземем информирано решение относно това какво могат и искаме да понесат тялото и психиката ни. Обезверяваме се, когато биваме смъмрени при изблик на емоция в кабинета. Безцеремонността ни затваря в себе си. Прегледите на отворени врати ни уязвяват и ни карат да забравим да мислим за телата си като за наши собствени. Обидно ни е, когато се счита, че нямаме нужния капацитет да разберем медицинските термини, затова ни биват спестявани изцяло, въпреки всички изчетени книги.
И някъде измежду цялата тази въртележка от емоции ни се иска да бъдем чути. Да бъде обърнато внимание на дългия списък от симптоми. Да усетим, че човек стои срещу човека, а не само лекар срещу пореден номер.
Но понякога насред лутанията и въздигнатите поредни надежди от предстоящия преглед откриваме, че…
Има и такива лекари
Хора, които ни посрещат в кабинета с усмивка. Хора, които с търпение да изслушат цялата ни медицинска история. Хора, които кимат с глава разбиращо, докато споделяме поредния абсурден на пръв поглед симптом. Лекари, които не прекъсват. Такива, които отговарят с подробности.
Лекари, които внимателно и с подход разясняват възможните сценарии за бъдещето, ясно осъзнавайки ефекта, които думите им ще продължат да имат върху нас, щом напуснем кабинета. Медици, които с уважение и разбиране изчакват да успокоим сълзите си и вълната от пагубна безнадеждност. Хора, които ни позволяват да се държим като хора, като човешки същества, а не като роботизирани пациенти, приемащи безучастно и неемоционално новините. Лекари, които открито разказват за всички опции, за да можем да вземем информирано и обосновано решение в мига, в който се върнем в уюта на домовете си.
Лекари, които внимателно и с подход разясняват възможните сценарии за бъдещето, ясно осъзнавайки ефекта, които думите им ще продължат да имат върху нас, щом напуснем кабинета.
Лекари, които пропускат саркастичните забележки при липсващ партньор, а споделят в детайли за стъпките, необходими за замразяването на яйцеклетки. Внимателни професионалисти, които преглеждат щадящо и с мисъл за болката и дискомфорта, които всеки преглед би могъл да причинява.
Експерти в областта си, които проявяват съчувствие. Добри познавачи на човешката душевност. Хора, даряващи те с прегръдка, преди да постъпиш за операция. Специалисти, достатъчно уверени в себе си, за да препоръчат свой колега, ако преценят, че експертизата им не покрива достатъчно конкретния случай. Лекари, посещаващи те няколко пъти в болничната стая, за да се уверят, че си добре. Хора, осъзнаващи последствията на хроничното заболяване като диагноза.
И, да, има такива лекари – гореописаните добри примери са всъщност взети от реалния живот и са разказ на пациентки, срещнали подобно отношение по своя път. Целта на този текст никак не е да съпоставя – целта му е да вдъхне надежда и да покаже, че съществува онова, за което се молим, докато сме в чакалните на болниците. Целта му е да благодари на лекарите, припознали се в добрите примери. Целта му е да благодари и на лекарите, припознали се и в лошите – това, че сте стигнали до финала на тези думи е най-категоричният признак, че промяната е възможна и вероятно вече ще бъде осъзнато търсена. На толкова неща ни научихте – на сила, устойчивост, търпение, на справяне, на несломимост. За нас ще е чест да научим на нещо и вас.
Благодарим.
Последни коментари