0888 27 77 45 info@endometriosis.bg

Той ми предложи през 2016 г. във Виена. Година по-късно се оженихме в приказна сватба през септември. Но тази приказка не завърши с “и заживели щастливо”, а постави началото на голямо изпитание за връзката ни. След като се омъжих за любовта на живота ми, имах план кога трябва да се случи всичко важно в живота ни.

 

Бях убедена, че ще съм бременна още преди Коледа. Но това не се случи. Нито до следващата Коледа… И така 4 дълги години. Предполагахме, че вероятно няма да е лесно, заради ендометриозата ми, но не можехме да си представим, че ще е толкова трудно. Малко по малко надеждата ми се изпаряваше и бе заместена от страхове, тревожност, натрапчиви мисли…

 

Една операция, две цветни снимки, множество лабораторни изследвания, безброй прегледи при различни лекари и няколко неуспешни курса с хормонални лекарства по-късно, се подготвяхме за първата ни инвитро процедура. 

 

Само при мисълта за това ме нападаха много и различни емоции. Никога не бях си представяла, че детето ми ще бъде създадено в лаборатория с помощта на лекари вместо в уюта на собствения ми дом и това ме ужасяваше. 

 

Страхът беше основна емоция и преди, и по време на нашия първи инвитро опит – страхът от неуспех, страхът, че ендометриозата ми може да се върне в следствие на хормоналната стимулация, страхът от това дали връзката ни ще издържи на това изпитание… 

 

Въпреки това се втурнахме по този нелек път с огромна надежда. Близки и приятели ни поздравяваха, сякаш инвитро процедурите винаги са успешни от първия път. Знаейки, че под 40% от инвитро процедурите успяват (според статистиката на Центъра за асистирана репродукция за последните 3 години), си бях забранила да се надявам твърде много. Слагах спирачки при всяка твърде оптимистична мисъл. В същото време нестихващия оптимизъм и вярата на любимия ми, че със сигурност ще успеем ми помагаха да постигам баланс и да продължавам да бъда силна.



Нашият първи инвитро опит

 

В началото на 2020 г. тръгнахме по пътя на инвитрото. В края на месец февруари вече бях започнала хормоналните стимулации. Четях и препрочитах всички упътвания, насоки и инструкции, дадени ми от екипа на моя лекар, в когото вярвах безрезервно. 

 

Тогава пандемията с COVID-19 се превърна в съвсем реална заплаха за всички нас, включително и тук в България. Няколко дни след началото на хормоналната стимулация лекарят ми беше поставен под карантина, поради пътуване в чужбина и случая ми беше поет от друг лекар в същата клиника. 

 

Това несъмнено разклати вярата ми в успеха, която и без това не беше много силна. Въпреки всичко, трябваше да продължим с вече започнатата процедура. Стремях се да не мисля за изхода от нея, да не влагам излишни надежди. Затрупвах се с работа. Придавах си вид на силна и дистанцирана от случващото се. 

 

Всичко това продължи до деня на трансфера. Имахме общо 5 ембриона, от които решихме да направим свеж трансфер на два, а останалите да замразим. Самата процедура беше много емоционална. Показаха ми моите малки ембриончета на голям екран в залата, докато се опитваха да ги “залепят здраво” в утробата ми. От този момент нататък бях безсилна. Надеждата намери своето място в ума ми остана там до самия край на този опит. 

 

Дните в очакване на теста за бременност минаваха. Въпреки хаоса, предизвикан от навлизането на COVID пандемията у нас и по света, единственото, за което можех да мисля, бяха моите две малки ембриончета. Мислех си, “Ами ако сме успели? Ако сме една от тези щастливи двойки, при които се случва от първия път?”. Анализирах всеки симптом, всяка малка промяна в тялото ми – дали е ПМС или бременност?

 

И така дойде денят на теста – 16 март, а също и денят, в който влязоха в сила мерките за ограничаване на разпространението на COVID-19. Всички пациенти чакаха в клиниката с маски и спазваха дистанция. Скоро ме извикаха да ми съобщят резултата – беше отрицателен. Едва сдържах сълзите си. На излизане от клиниката те вече се стичаха по лицето ми. 

 

Карантината имаше своите положителни страни, поне за мен. Не се налагаше да ходя в офиса и да разказвам отново и отново какво се е случило. Дните минаваха, а болката не намаляваше. В ума ми беше единствено нулевия резултат от теста.

 

Първите дни след като разбрахме резултата нямах желание за нищо. Лежах на дивана и гледах телевизора с празен поглед. Болката ме заливаше като вълни и просто не можех да сдържам сълзите си. Бях паднала от високо – от запознанството с моите ембриончета до нулевия резултат от теста.

 

Последва период на постепенно съвземане и търсене – какво се беше объркало, чия беше грешката, защо не стана? Прекарвах дните си в търсене на информация. Правех списъци какви изследвания трябва да направим още. Но не можехме да започнем поради усложнената здравна обстановка в страната и забраната за профилактични прегледи. Не знаехме кога ще можем да продължим с опитите или с изследванията. Дори нямахме възможността да се срещнем с лекаря и екипа му, за да обсъдим каква според тях е възможната причина. Усещането, че не мога да поставя край на тази глава от живота ми ме преследваше постоянно. А имах нужда да я приключа, за да продължа напред.

 

Замразен трансфер и ново разочарование

 

През месец септември, след като здравната обстановка се беше успокоила, преминахме към планиране на втория ни инвитро опит. В периода между двата опита успяхме да направим изследвания за тромбофилия и имунулогични проблеми, както и консултация с имунолог.  Причината за първия ни неуспешен опит не беше изяснена. 

 

Не бях много обнадеждена, дори вътрешно предвиждах неуспеха, но реших да дам последен шанс на лекаря и неговия екип, преди да започна да търся другия възможности. 

 

Трансферът отново беше емоционален момент, но дори и след него този път бях предпазлива в надеждата си. Въпреки това, разочарованието и болката от отрицателния тест не бяха по-малки от предишния път. 

 

Този път обаче имахме възможността да направим нещо различно. Още същата седмица си събрахме багажа и заминахме за кратка почивка с приятели в планината. Времето сред природата помогна да се откъснем от болката по-бързо и да продължим напред към следващата глава от нашата история.

 

Бяхме убедени, че следващият инвитро опит ще бъде в чужбина, но преди всичко ми трябваше почивка. Тялото ми беше изморено от хормоналните лекарства. Трябваше и да се подготвя психически за следващата стъпка. На този етап не бях сигурна колко време ще ми е необходимо за почивка и подготовка. Но тъй като ситуацията в здравен план беше все още несигурна, не се налагаше да бързаме.

 

Инвитро в чужбина 

 

Първите месеци на 2021 г. бяха трудни. Имах болки в единия яйчник, които продължаваха с месеци. Няколко гинеколози не можеха да постигнат съгласие какво точно ги причинява и какви да са следващите стъпки. Един от тях дори предлагаше нова лапароскопия, за да се установи причината. Бяха минали по-малко от две години от предишната и не исках да се подлагам на нова толкова скоро. Знаех, че ни трябва нов подход и цялостен поглед върху случая ми. 

 

След препоръки от приятелки и проучване в интернет се спрях  на инвитро клиника в Турция и лекар с дългогодишен опит в сложните случаи на безплодие, включително и такива на жени с ендометриоза. Много бързо установихме контакт с представител на клиниката, казаха ни какви изследвания трябва да подготвим предварително и насрочихме преглед – на втори ден от следващата менструация. 

 

С предпазлива надежда тръгнахме без да знаем колко точно дни ще трябва да останем, но с нагласата, че освен нужните прегледи и процедури, през останалото време ще се държим като туристи. Това включваше да се насладим на обстановката, забележителностите и местната кухня, което много помогна да не се фокусираме твърде много върху процедурата. 

 

Докторът ме спечели от първата ни среща – вглъбен в случая, сериозен, уравновесен, но в същото време – много човечен, както и целият му екип. Веднага започнахме хормонална стимулация. 

 

Докторът и целия му екип бяха до нас на всяка стъпка от процедурата, оказваха ни емоционална подкрепа, окуражаваха ни и успяха да ни убедят, че всичко се случва по план.

 

Не мина без неочаквани обрати, върхове и спадове в емоционален план. Един ден се събудих с тежка алергична реакция и не се знаеше от какво точно е причинена, дали не е от някое от лекарствата. Веднага посетихме клиниката. Докторът беше на крачка от това да прекрати процедурата, за да съхрани здравето ми. Изпратиха ме при алерголог, който отхвърли възможността реакцията да е причинена от лекарствата. През цялото това време мислите ми бяха насочени към това как собственото ми тяло отново ме предава, колко е неадекватно и не може да се справи с една хормонална терапия, а какво остава за бременност. Да се справя с тези ужасни мисли ми помогна моят лекар, който каза “Твоето здраве е най-важно. Стимулацията и бременността не са на всяка цена.”

 

Той ми припомни нещо много важно, което бях забравила. Подкрепата, която ни оказа и начина, по който подходи в тази ситуация го извисиха в моите очи и повишиха вярата ми, че рано или късно този човек ще ми помогне да постигна мечтаната бременност. 

 

През следващите месеци се връщахме още два пъти в Турция – единия от тях за допълнителни изследвания, а следващия – за трансфера. Имахме 5 замразени ембриона с добро качество, два от тях намериха своето място в утробата си.

 

Дните между трансфера и теста за бременност не бяха никак лесни, както и предишните пъти. С всеки следващ ден напрежението нарастваше все повече. И така в деня на теста на път към лабораторията вече не издържах и плачех в колата, в очакване на поредната нула. 

 

Прибирайки се, трескаво проверявах дали резултатите са готови. Бях подготвена за поредния провал. Но съдбата ни бе подготвила нещо друго…

 

Все още ми е трудно да повярвам, че този път резултатът беше положителен. Вече близо 7 месеца нося в утробата си нашите две неродени деца и съм в очакване на срещата с тях. И въпреки че тези месеци също не бяха лесни, имам вярата, че всичко ще е наред и този път с препятствия ще постави едно 

прекрасно ново начало.

 

Научени уроци

 

Научихме много през тези 4 дълги и трудни години на безплодие. 

Научихме се да се държим здраво един за друг, защото това е път за двама. Научихме се да говорим много за тревогите и мъките си, защото така се понасят по-лесно и именно това запази връзката ни. 

 

Научихме, че смисълът е това, което ни води към мечтата, колкото и да е трудно. Отместим ли поглед от него, лесно можем да се загубим и да се чувстваме в безизходица.

 

За себе си аз научих, че когато си потънал в тъмнината, най-доброто, което можеш да направиш е да се хванеш за ръка и сам да се изведеш от нея. Никой друг не може да го направи вместо теб. 

 

Автор: Катерина Иванова