0888 27 77 45 info@endometriosis.bg

Честно казано не знам как да започна тази история. Не си спомням кога започна. Дали когато бях дете и играех с куклите, които винаги бяха майки. Или когато ми поставиха диагнозата Синдром на поликистозни яйчници. Не. Ще я започна щастливо и съвместно – когато срещнах любовта на живота си. 

Срещнах го, влюбих се и много бързо го обикнах. Заживяхме заедно, поживяхме добре и решихме да станем „истинско“ семейство – с деца. Вдигнахме чудна сватбичка, която мина много весело в най-горещия ден на юли 2016 и ние изпълнени с надежда и страст започнахме да изживяваме медени месеци много често. Толкова често и така безплодно, че в един момент взеха да нагарчат. Започнаха да се чуват коментари като „Хайде, време ви е вече!“.

 

Начало на изпитанията 

 

Спомням си, че беше съботата срещу Цветница. Бяхме поканени като гости на един лекарски конгрес (не гинекологичен), на който всъщност за пръв път пред хора споделихме, че има вероятност да имаме проблем със зачеването. Беше трудно, очите ми се насълзиха изричайки го на глас, но доста по-късно разбрах, че това е било едва началото на моето изпитание. Вечерта се събрахме с част от познатите ни там лекари, сред които две близначки – невероятни жени, с които съдбата ме е привързала доста здраво, едната каза на другата „Абе ти защо досега не си я пратила при Жорето?“. Тогава гледах недоумяващо, а месец по-късно имах запазен час за въпросното Жоре. 

Оказа се, че поликистозата, с която се бях запознала едва като 17-годишна, се е върнала и се вихри с пълна сила – имах силно завишена инсулинова резистентност и множество объркани хормони. Налагаше се да започна лечение с противозачатъчни препарати за 6 месеца – още едно „ергенско“ лято. Коментарите вече търпяха развитие и чувахме „Поживейте си сега, докато можете, че после…“. А аз така чаках да дойде това после и да заживея истински.

 

Стимулации

 

И така – на есен с песен, а аз в чакане на овулация. С Жорето се разбрахме, че няма да я чакаме твърде дълго и започнахме леки ежемесечни стимулации и фоликулометрия. За хората без опит в сферата – това означава лекарства в първите 3-5 дни на цикъла след което се извършват ултразвукови прегледи през ден-два до достатъчно големи фоликули за овулация. И после както аз го нарекох „прозорец за секс“. И чакане.

Започнаха да се появяват чувства като гняв, отчаяние, мисли за раздяла, защото може да не съм способна да даря живот. След няколко месеца нагласяне на дозата за стимулация и след още няколко неспукани фоликула, предприехме кардиналната стъпка да предизвикаме овулация с инжекция и този път прозорецът за секс да е по-точен. След като отново не успяхме да постигнем резултат, Жорето ме изпрати на цветна снимка.

Междувременно реших да започна да доброволствам, защото трябваше да запълвам времето и съзнанието си с полезна дейност.

Цветната снимка показа стеснени участъци на фалопиевите тръби, а решението за пореден път ме изправи пред сълзи – лапароскопска „диагностична“ операция. 

 

Операция и нова диагноза

 

Това беше първият път, в който постъпвах в болница през живота си и за пръв път щях да бъда под пълна упойка. Страхът беше голям, но надеждата, че е за добро, беше още по-голяма и така смело затворих очи на операционната маса в един студен декемврийски ден на 2018.

Събудих се в асансьора и имах сили само да попитам как мина, а отговорът беше „Всичко е наред, сега поспи“. Във видеото 1 от 10 вече съм разказвала какво преживях след това, но ще обобщя отново – оказа се, че съм имала сериозни сраствания и са взети проби за хистология.

Официално не се потвърди, че откритите кисти са ендометриозни, но срастванията и лезиите по коремната стена бяха достатъчна предпоставка да мина на следваща 6-месечна хормонална терапия за възстановяване. Диагнозата ендометриоза ме срещна с нови момичета, които също като мен учеха за заболяването всекидневно и доброволно споделяха наученото с други. Пред очите ми създадоха дори фондация и я кръстиха „Ендометриоза и репродуктивно здраве“. А за нас последва поредният ергенски сезон. Коментарите вече минаваха под формата на въпроси от типа „Всичко е наред, нали?“

 

Подновени усилия

2019, отново късна есен. Започваме с Жорето сериозен разговор за пътя напред. Казваме си, че достатъчно време сме отделили и е време да поемем нов път – към инвитро зачеване. За нас той изглеждаше така – 4 поредни инсеминации, при неуспех – кандидатстваме за инвитро процедура, финансирана от Център за асистирана репродукция.

Поредните страх и сълзи за мен. Но отново вярата, че това ще е за добро победи и последваха месеци с познатите стимулации-прегледи-инжекция за овулация, но вече дори и сексът не беше задължителен.

Молех се никой да не ме пита нищо повече, защото се опасявах какво и как мога да отговоря.

Дойде пандемията и хората спряха да се занимават с нас. Затвориха обаче и лекари, и инвитро центрове. Стояхме и чакахме, а в главите ни се блъскаха куп въпроси за неясните бъдещи месеци. 

 

Безплодие

 

Лятото на 2020. Написахме го черно на бяло – критерий 4: безплодие с неизяснена чрез конвенционалните диагностични методи етиология. Не бях сигурна дали искам да ни одобрят и да преминем нататък. Страх ме беше от поредния нов път, не знаех какво ме чака зад тази врата. Дали имаше изход от този толкова дълъг лабиринт? Кога трябваше да сложа точката на изречението?

Центърът финансира до четири процедури на двойка. Щях ли да издържа толкова или щях да се срина след поредния неуспех? Трябваше да имам цел, за да спра да чакам и да се надявам. Реших, че ако след три опита не се получи, ще прекратя всякакви опити и ще станем родители по друг начин. 

 

Църковен брак

 

Дойде 15 август и с него нашата заповед за одобрение на инвитро процедура в разгара на отпускарския сезон. На плажа съпругът ми си изгуби халката в морето докато играеше волейбол, а след 20 дни щяха да станат 10 години откакто сме заедно. Казах си, че това инвитрото не е шега работа и този път вече ни трябва истинска благословия. Тъй като нямахме църковен брак, спонтанно решихме и се венчахме на 28.09.2020, а аз собственоръчно направих късметчета с жито, които кумът ни хвърли над главите ни на излизане от църквата. Случайно или не, в същия ден беше първият преглед за стартиране на процедурата. 

 

Въртележката на инвитро процедурите

 

Оттук нататък беше една въртележка от прегледи, инжекции, снимки на красиви есенни листа, здравословна храна и много разходки – така успявах да се съхраня психически и физически. В крайна сметка имахме пет ембриона, от които два за настоящия трансфер на 17 октомври. Денят, в който е родена покойната майка на моя съпруг.

След трансфера се прибрахме, ядохме бургери и си казахме, че няма да го мислим. Аз дори не се надявах, защото от онези, коментиращите хора, знаех, че от първия път не се получава. Приех го като тестов опит и дори не позволих на надеждата да се появи. 10 дни по-късно започна прокървяване и чух собствения си ехиден вътрешен демон: „Казах ти да не се надяваш!“.

Жорето обаче каза да си направя кръвен тест за бременност и да продължа да лежа независимо какъв е резултатът. Все едно нещо друго ми се правеше в тая пандемична обстановка. 182.5 Това показваше резултатът, а за мен не значеше нищо, затова го изпратих за разчитане.

 

Бременност

 

След час купувах яйца (!) в магазина и получих обаждане с изречението „Добре, засега има бременност, трябва да я задържим, прибирай се и почивай“. Главата ми заблъска, а сърцето щеше да изскочи. Не вярвах. Не можех да го повярвам. Прибрах се, а в следващите месеци лежах и в главата ми се преплитаха безброй нови страхове за износването и раждането. Но надеждата, дето все я гонех, винаги си проправяше път и шепнеше „Да, ама и аз ти казах!“. 

Сега, когато пиша тази история, нашата малка Мария вече е на годинка и с всяко проплакване събужда нови страхове, но усмивката и носи много повече вяра, надежда и любов отколкото можех да намеря в себе си. А Жорето да е жив и здрав и дано скоро пак ни се свържат пътищата!

 

Защо разказах личната си история?

Защото пътят на безплодието е много, много труден и само ако си вървял достатъчно дълго по него, имаш силата да разкажеш. Ако нямаш тази сила, тогава имаш нужда да чуеш друга такава история. Да намериш мотивация, съпричастност, споделеност. Да погледнеш човека, с когото вървиш по този път, и да си сигурен, че той винаги ще те подкрепи и ще бъде тук за теб. Да не слушаш коментарите на тези, които не са вървели с теб. И винаги да намираш в душата си вяра, надежда и любов.

 

Автор: Таня Панорова