0888 27 77 45 info@endometriosis.bg

Две от доброволките във фондация „Ендометриоза и Репродуктивно здраве,” Ваня Стойчева и Лора Петрова-Джамбазка, споделят своите истории за пътя, усилията и осъзнаванията на това какво е да си родител с ендометриоза и за шанса да получиш една нова гледна точка към живота.

Разказът на Ваня:

Родител с ендометриоза? Честно казано имаше период в живота ми, когато смятах, че не искам да бъда родител. Имаше и период, когато се съмнявах дали ще стана родител изобщо.

В годините, когато симптомите на ендометриоза бяха най-тежки, а със съпруга ми правехме опити за дете, през главата ми често са минавали мисли от сорта на „Природата си знае работата и е нормално да не иска да предаде генетичен материал, който носи толкова много болка.“

Мисълта, че генетичният ти материал е некачествен не е лесна за преглъщане и не ти помага да приемеш, че няма да разбереш какво е усещането бебето ти да расте в теб и после да се усмихваш (в добрия случай), виждайки в него твои черти или такива на половинката ти.

За първи път ме диагностицираха с киста на яйчника, когато бях на 17. Малко след това чух и съмнението, че е ендометриозна. Неяснотата, несигурността на лекарите и разнородните мнения ме накараха да отложа операцията максимално дълго. Същите тези неща години по-късно ме заведоха във Виена. Едно от най-добрите решения, които съм взимала по пътя си, при това не само заради качествената техника и добрите специалисти, които ме оперираха, а и заради надеждата, която ми даде лекуващия ме лекар там: „Може да започвате с опитите още след първия ти цикъл. Имаш 50% шанс за естествена бременност.“

Аз имах огромна нужда да чуя, че няма нужда да чакам повече след като мине операцията. Освен това изпитвах огромен ужас, че ендометриозата може да се върне в рамките на 2-3 месеца със същата сила.

Но както си знаем, бързането никога не води до нещо добро. Загубих първото си бебе в осма седмица. Така и не се появи пулс. Никой обаче не можеше да ми отговори на въпроса „Защо?“. А той преследва всяка жена преживяла неуспешна бременност. Може би заради медикаментите по време на операцията. Може би защото имам тромбофилия. Може би заради токсините от самата ендометриозна тъкан. Може би… Никога няма да разбера. Но вече знам, че всяка стъпка по пътя на човек е необходима и тази загуба изигра ролята си на урок и пробуждане.

И също знам, че още в онзи момент аз бях станала родител. Да, родител на едно неродено дете, но въпреки това бях преживяла какво е душата ти да заживее и извън теб – в детето ти.

И тогава дойдоха те. Първо синът ми. Никога няма да забравя момента, когато го видях за първи път в третия месец на екрана на ехографа – съвършено малко човече. Доплака ми се от щастие и същевременно не можех да сдържа усмивката си. Той ми донесе и облекчението, че поне на него не мога да предам заболяването. Но както казват „Невежеството е блаженство.” Майка с ендометриоза може да я прехвърли и на синовете си, въпреки, че при тях симптоматиката е по-различна.

Не ви го казвам, за да ви изплаша или да ви откажа да имате дете, казвам ви го, за да ви дам перспективите и възможностите за действие, които идват със знанието. Перспективите да научите децата си да слушат тялото си, да се грижат за него всеки ден, а не само когато заболи, да подбират храната си, да приоритизират съня си, да знаят, че са родени, за да се движат и всички тези ежедневни малки стъпки, които ни водят към пълноценно здраве. За ендометриозата при деца може да прочетете повече в статията на Михаела Шехова.

Две години по-късно дойде и дъщеря ми. Тя беше моето пробуждане и промяна. Дъщерята, която със страх си пожелавах.

И сега с пълното съзнание, че и двете ми деца носят потенциала на моите гени, знам също, че в поколенията се проявяват едни и същи заболявания, защото в семейството деца, родители, баби и дядовци имат много близки навици за хранене и начин на живот. И с това осъзнаване отглеждам децата си и искам да го предам и на тях.

Аз допълвам „Няма как да се излекувате, продължавайки да се храните и да живеете по същия начин, по който сте го правили, когато е възникнало дадено заболяване.

Алберт Айнщайн казва „Не можеш да решиш проблем със същото ниво на съзнание, на което си бил, когато проблемът е възникнал.“ Аз допълвам „Няма как да се излекувате, продължавайки да се храните и да живеете по същия начин, по който сте го правили, когато е възникнало дадено заболяване.”

Брус Липтън казва „Сигналите, които контролират експресията на гените не са в самите гени, те идват от средата, която ни заобикаля.“

А колкото до гените и това дали ще се проявят или не, Брус Липтън казва „Сигналите, които контролират експресията на гените не са в самите гени, те идват от средата, която ни заобикаля.“ А голяма част от условията на средата, в която живеем зависят лично от нас. Това се опитвам да науча и децата си.

След операцията и пълната промяна на начина ми на живот (която далеч не се случи за една нощ и с помощта на феята-кръстница и магическа пръчка) ендометриозата ми не се е връщала. Нямам болки. Децата ми разбират, че мама е в цикъл, само защото им казвам, че не мога да правя упражнения с тях тези няколко дни.

В момента и двете ми деца са във фаза на непрестанното „Защо?“, особено дъщеря ми. И аз се възползвам и обяснявам. Много. Колкото мога по-достъпно и по детски. Може и да не разбират всичко, но виждам, че остава запечатано в детското им съзнание и знам, че един ден ще изплува в подходящия момент. И се старая всеки ден да бъда моделът за внимание и грижа към собственото си здраве, който бих искала да предам и на тях. Ако имате деца, особено до 5-6 годишна възраст, знаете прекрасно, че наблюдавайки поведението и изборите им, е като да се гледате в огледало. Звучи малко страшно, но е факт и е добре да сме осъзнати за него.

Разказът на Лора:

Аз съм Лора. Моята история е по-различна. Спомням си, че за пръв път научих думата ендометриоза преди много години, когато четох една от многобройните биографии на Мерилин Монро. Спомням си, че много ѝ съчувствах, когато разбрах какви болки изпитва и как животът ѝ е белязан от тази тежка диагноза и за това, че страда, че не може да има деца. Но със сигурност никога не ми е минавало през ум, че някога и аз ще усетя тази болка.

Имам прекрасна дъщеря на 12 години, като не съм имала проблеми със зачеването. Тя се появи почти след първите няколко опита за зачеване.

При мен първите симптоми на ендометриоза се появиха около 8 години след раждането. Родих със секцио. Години по-късно се появиха и симптомите (крампи, обилни менструации и болки преди менструация и по време на овулация), но въпреки тях, много по-късно ми поставиха диагнозата.

Въпреки, че винаги съм имала добра здравна култура и съм спазвала здравна профилактика, гинекологът ми не беше открил нищо нередно. Диагнозата ми постави дама гинеколог в спешното на Пирогов, където потърсих помощ една вечер след поредната криза. След дълго неглижиране и от моя страна на болката, може би около 2 години, реших, че трябва да разбера срещу какво реално съм изправена. 

В действителност, осъзнаването на заболяването получих благодарение на момичетата от Фондация „Ендометриоза и репродуктивно здраве„.

Започнах да търся причината за ендометриозата, и да ви кажа… все още я търся. Има сведения, че ендометриоза се появява след раждане със секцио, аборти. Но смятам, че при мен се появи, и не се притеснявам да го призная, заради емоционален дисбаланс, който доведе и до хормонален дисбаланс. Днес, с помощта на противовъзпалителна диета, йога, и много старание да съм умерена в емоциите си, смятам, че се научих да съжителствам със симптомите, които определено намаляха.

След това въведение е време да мина към същината: Какво е да си родител на дете с ендометриоза?

Има дни, в които е трудно, особено за човек, който работи у дома. Домашните задължения нямат край, детето има нужда от време и внимание, работата те притиска с дедлайни, а теб те боли. Бях чела, че в някои племена, жените по време на менструация се отделяли в отделни шатри и там прекарвали спокойно и без да работят няколкото “специални” дни. Това няма как да стане в наши дни обаче. 

В такива моменти се старая се да намаля темпото и след като се погрижа за семейството си, да отделя малко време за почивка и интровертни занимания, за да се заредя за следващия ден и да мога отново да съм полезна на себе си и да дарявам обич на детето си. 

Това да си родител с ендометриоза има и друга страна. Няма да ви изненадам, ако ви кажа, че си задавам въпроса дали и дъщеря ми ще наследи моята ендометриоза. Все пак не малко проучвания споменават и наследственият фактор в това заболяване. Задавам си го и чакам с нетърпение първата менструация на дъщеря ми, която вероятно ще е скоро. 

“Мамо, и мен ли някой ден ще ме боли така?” Това е от онези въпроси, на които човек няма отговор.

Случвало се е когато ме види в едно от “онези” състояния да ме попита: “Мамо, и мен ли някой ден ще ме боли така?” Това е от онези въпроси, на които човек няма отговор. Но като родители често се сблъскваме с такива. Тогава обикновено я прегръщам и се опитвам да ѝ обясня колко хубаво е да си жена, въпреки всички трудности. Някой ден ще ѝ разкажа, че във всяка една жена живее по една богиня. Ще я стимулирам да израства както физически, така и емоционално. И ще я насърчавам да търси контакт с женската си същност и енергия, за да е спокойна и нежна и в същото време силна.

Засега успокоителното е, че ако някой ден усети болката, а знаем, че да те боли не е нормално, съм наясно какво да я посъветвам, към каква храна да я насоча, и при кой лекар да я заведа, благодарение на информацията и усилията на неуморните богини от Фондация „Ендометриоза и репродуктивно здраве“. А това не е никак малко!

До тогава мога единствено да съм обичащия родител, който учи всеки ден, че животът е едно красиво чудо.