0888 27 77 45 info@endometriosis.bg

Когато преди 3 месеца разбрах, че се нуждая от втора операция, приех мисълта изключително спокойно. Отдавна имах усещането, че това е неизбежно. Бяха минали две години откакто спрях противозачатъчните – две години прекарани в опити за забременяване, изпълнени с болка, разочарование, отчаяние и обсебеност от желанието за дете. Диагнозата беше хидросалпингс (състояние, при което една или двете маточни тръби образуват големи сакове, пълни с течност). Нито диагнозата, нито предстоящата лапароскопия ме изплашиха. Бях постигнала доста стабилен душевен мир, бях приела, че ендометриозата е част от мен и знаех, че пътят към постигане на мечтата да стана майка, няма да е лек.

 

Малко предистория

 

Преди повече от 6 години ендометриозата се появи в живота ми при първия ми гинекологичен преглед. Последва лапароскопия, шест месеца терапия с Лукрин депо – лекарство, което причинява медикаментозна менопауза (един от най-тежките периоди в живота ми) и близо четири години прием на противозачатъчни.

 

Няколко месеца преди сватбата ни (през 2017 г.), аз и съпругът ми решихме да започнем опити да си имаме дете и спрях противозачатъчните. От момента на спирането им болките ми се засилваха прогресивно, а с времето станаха почти ежедневни. Знаех, че нещо не е наред, но какво? Няколко лекари се грижиха за мен през този период. Подложиха ме на различни тестове и изследвания, но проблем изглеждаше, че няма. Само болките бяха налице и се засилваха с всеки изминал месец.

 

Не спирах да се чудя: „Какво не е наред с мен?“, а в главата ми отекваше мисълта „Ендометриозата се е върнала.“

 

Лекарите продължаваха да не откриват проблем, а в емоционален план бях на крачка от дъното. Малко преди сватбата ни през септември 2017 г. си казах „Сигурно ще съм бременна още преди да се омъжа!“. След като това не стана, последва друга подобна мисъл: „Сигурно ще съм бременна още преди Коледа!“, а след това „Сега е момента за нашето коледно чудо, най-хубавият подарък!“. Разочарование след разочарование, а мисълта за бебе все повече ме обсебваше и изцеждаше силите и желанието ми за живот. В един момент осъзнах: аз вече не живеех, а съществувах в един график – от цикъл до овулация, от овулация до тест и всеки месец преживявах поредното разочарование.

 

Две неща се оказаха решаващи за връщането ми към нормалния живот на 27-годишна жена.

 

Потърсих професионална помощ от психолог и започнах EMDR терапия (Eye Movement Desensitization and Reprocessing/ Десенситизация и Повторна Преработка на Информация посредством Движение на Очите). След близо 6 месеца резултатите от терапията бяха налице – трайни и осъзнати. EMDR ми помогна да разбера къде се коренят причините за емоционалното ми състояние, да ги приема и да променя начина, по който гледам на тях. Това включваше и приемане на факта, че ендометриозата е неразделна част от мен. Следваща стъпка в терапията беше изграждането на умения за справяне с настоящи и бъдещи стресови ситуации. В резултат от терапията повиших самочувствието си и осъзнах, че репродуктивните ми способности не определят моята значимост като човек.

 

Втората важна промяна беше срещата ми с други жени с ендометриоза. Усещането, че съм част от общност и не съм единствената, която минава през това, подкрепата и съветите, изиграха ключова роля в подобряването на емоционалното ми състояние. Срещата с тези невероятни жени промени живота ми, а създаването на Фондация „Ендометриоза и репродуктивно здраве“ е вече история.

 

Важен момент беше срещата с моя Лекар. Отидох при него със списък от симптоми и всички правени ми до момента изследвания, с надеждата, че най-после някой ще вземе на сериозно болките ми и ще види това, което всички други пропускаха. Той ме спечели още от първия преглед със своята висока компетентност и човешко отношение. Той видя в болката ми реален симптом. Имам му пълно доверие, затова, когато ми каза, че ще направи всичко възможно да запази тръбите ми, но ще ги отстрани, ако диагнозата се потвърди, аз се съгласих. Взех напълно осъзнатото и информирано решение по преценка на лекаря част от репродуктивните ми органи да бъдат отстранени при нужда. Това беше цената на отговорите. Истината може да бъде плашеща, но още по-страшно е да не знаеш.

 

След такава сериозна емоционална подготовка новината за операцията изобщо не ме стресира  или изплаши, точно обратното – гледах на нея като на ново начало. Чувствах се сякаш стоя на ръба на пропаст, която трябва да прескоча. В пропастта бяха всички въпроси: „Какво ми има?“; „Защо ме боли?“; „Защо не мога да забременея?“; „Всичко това в главата ми ли е?“

„Големият скок“ трябваше да се случи на 30 юли, а отговорите на тези въпроси ме чакаха от другата страна.

 

 

Лапароскопията – през 2013 и 2019

 

Това, което дели двете ми операции, са не само шестте години, но и купищата прочетена и научена информация.

 

Нито през 2013, нито сега, изпитвах страх от самата операция. Знаех, че ще заспя дълбоко и лекарите ще си свършат работата.

 

Страхът, който отекваше в главата ми и двата пъти беше „Какво ще намерят?“. И то, най-вече страх, който вероятно повечето жени с ендометриоза са изпитвали – че няма да намерят ендометриоза. Ще си кажете: „Що за страх е това?! Какво по-хубаво от това да НЯМАШ неизлечимо заболяване?!“. Това  е така, но този страх е напълно реален. Повечето от нас са чували думите „Всичко е само в главата ти“ и „Опитай да се успокоиш и всичко ще си дойде на мястото“ (и други подобни). Тези думи, макар и често изричани с най-добри чувства, са способни да те накарат да се запиташ „Дали не са прави?“. Да, болката е там, но причината за нея не може да бъде открита с никакъв тест или изследване. Единствения начин за категорично диагностициране на ендометриозата е операцията (отворена или лапароскопска). И съмнението си проправя път в ума ти – „може би наистина проблемът е в главата ми… може би не ме боли чак толкова…“

Бях напълно наясно, че това е основния ми страх и го приемах. И така успях да се изправя срещу него.

 

Подготовката за операцията

 

За мен подготовката за лапароскопията започна една седмица по-рано, като основно се съсредоточих върху диетата.  Следвайки съветите на Мария Георгиева от нейната статия „Лапароскопията – между страха и доверието в живота“, за цяла седмица се отказах  от любимите си сутрешни овесени ядки, редовните салати, ежедневното хапване на големи количества плодове. Никакви бобови храни, защото издуват червата, което би могло да попречи на хирурзите да си свършат работата. Наблягах на супите и течната храна, добре сготвените и лесно смилаеми зеленчуци. Преди операция се препоръчва и ограничаване на млечните храни, но за мен нямаше разлика, тъй като се отказах от тях преди около година (в последните години осъзнах, че млечните храни  ми предизвикват силни ендометриозни болки и тежки кризи).

 

За разлика от сега, през 2013 г. не знаех, че трябва да спазвам някаква диета преди операцията. Тогава като цяло не спазвах почти никакви ограничения в  храненето си.

 

Убедена съм, че това оказа огромно влияние върху  начина, по който понесох упойката и оперативната намеса. При първата операция, скоро след събуждането започна да ми се гади и повръщах през целия следобед след нея. Наред със силните болки, повръщането беше истинско мъчение.

През първите няколко часа след събуждането си от втората операция лежах спокойно в ранимацията и за мое огромно учудване, нямаше и следа от гадене и други стомашни проблеми. Дори вечерта започнах да усещам зверски  глад и да си фантазирам за различни любими храни.

 

В  операционната

 

Малко помня от случващото се в операционната преди първата ми лапароскопия. Помня само как усмихнатата анестезиоложка ми прошепна:

 

„Представи си, че си изпила една малка водка на екс!“

 

Все още имам пресни спомени от минутите преди втората ми лапароскопия. Усещанията бяха доста неприятни. Температурата в залата  беше ниска и треперех от студ. Медицинската сестра, която ме подготвяше, обясни, че така трябва. Няколко лекари и медицински сестри се подготвяха за процедурата, а моят лекар все още липсваше. Когато се появи, сякаш за да се убеди, че му давам пълното си доверие и съгласие, два пъти попита:

 

„Кате, нали  остава както говорихме – ако не са добре тръбите, ги махам?“

 

 И двата пъти успях да отговоря само „Да!“. Искаше ми се да му кажа, че му имам пълно доверие, но сякаш ума ми вече работеше на бавни обороти.

За кратко се заговорих с анестезиолога, въпреки че главата ми вече беше замаяна. Следващото, което помня, е как се събуждам в реанимацията.

 

Събуждането

След събуждането от упойката

Събуждането  след първата ми операция е един от най-кошмарните ми спомени. Усетих, че не мога да си поема въздух, а и не можех  да говоря (от интубацията по време на операцията). Първата ми мисъл беше – астматичен пристъп.  Изпитах ужасен страх и от очите ми потекоха сълзи. Медицинската сестра, която беше изключително мила, се опитваше да разбере какво се случва.  Когато най-после успях да проговоря, изрекох  името на лекарството за астма, което обикновено вземам при пристъп, и което носех със себе си. Сестрата обясни, че лекарството вече ми е дадено и не  получавам астматичен пристъп.  Не спирах да плача, а тя доведе майка ми, за да ме успокои.

Едва на следващия ден лекарката ми обясни, че това усещане се получава от въглеродния двуокис, който се използва в лапароскопските операции за  издуване на коремната кухина.

 

Когато през 2019 г. се събудих след втората си операция, нямах това усещане. А и вече знаех защо би могло да се получи и бях подготвена. Ако се беше случило отново, нямаше да се изплаша. Няма ли да е по-добре, ако лекарите предупреждават за това, за да не се плашат пациентите, които за първи път  се подлагат на лапароскопия?

 

Както вече споменах, следобедът след първата ми операция премина в гадене и повръщане, страничен ефект от упойката. През цялото това време  имах  ужасни болки, които продължиха през цялата първа нощ. Дори и силните обезболяващи, които ми вливаха, не повлияха начина, по който се чувствах. Дълги години това беше най-силната болка, която някога бях изпитвала, и всяка друга болка сравнявах с нея. Останах в болничното легло чак до следващата сутрин.

 

Събуждането от втората лапароскопия също не беше напълно лишено от болки. Първите два часа бяха критични. Беше ми ужасно студено и треперех (ефект от упойката). Изпитвах силни болки, които се влошаваха от треперенето и студа. След тези два часа се почувствах доста по-добре, лежах спокойно и пишех на близки и приятели  в социалните мрежи, че съм добре. Дори се забавлявах, като си правех смешни селфита.

 

В същото време изключително милата медицинска сестра в реанимацията помагаше на две други жени да се раздвижат. Тя обясни, че след още няколко часа и аз ще се изправя и раздвижа. Тази мисъл ме накара да се усмихна, чакайки да дойде мига в който ще стана от леглото. Около 5 часа след процедурата вече бях на крак и бавно обикалях болничния коридор. Болките ми бяха минимални, в голяма степен отдавам това на раздвижването, което подобрява кръвообращението в коремната област. Ще ми повярвате ли, ако ви кажа, че  болките в двата най-тежки часа след операцията, дори не можеха да се сравнят с болките, които изпитвах почти ежедневно в месеците преди нея?

 

Разговорът с лекаря

 

След събуждането с нетърпение чаках да видя лекаря си, за да разбера как е минала операцията.

 

При първата лапароскопия  срещата с лекарката ми беше едва на следващия ден.  Тя обясни, че всичко е минало добре – премахнали са кистата от левия ми яйчник,  запазвайки органа,  имала съм сраствания със стената на стомаха, които също са отстранили. Противно на очакванията ми тогава, операцията не беше довела до пълното ми излекуване. Имаше два варианта – или да опитам да забременея незабавно, или да мина шестмесечно лечение с хормонално лекарство, наречено Лукрин депо, което да ме вкара в изкуствена менопауза.  Едва 21-годишна, в този момент избрах лекарството.

 

При втората ми лапароскопия, лекарят дойде да ме види  само няколко часа след като се бях събудила от упойката. И за да е сигурен, че съм разбрала и запомнила всичко, което ми казва, дойде отново няколко часа по-късно. За мое най-голямо учудване, той обясни, че  е успял да запази тръбите  ми, защото нямам хидросалпингс. Отстранил е ендометриозна киста от единия яйчник, както и  ендометриозни лезии от тръбите, другия яйчник и стената на стомаха. Тази новина ме остави почти безмълвна – бях се подготвила за доста по-лоша развръзка и, разбира се, бях много щастлива!

 

Възстановяването и следоперативния период

В деня на изписването от болницата

Дните, които прекарах в болницата, и при двете операции минаха неусетно бързо. И в двата случая захранването беше постепенно, започвайки от деня след интервенцията – за закуска – чай, за обяд – пилешки бульон, за вечеря – пилешка супа. Нещо, с което са се сблъсквали всички жени, минали през лапароскопия, е неприятната болка в рамото и диафрагмата и газовете в корема. Тези проблеми се образуват в следствие на въглеродния двуокис, който лекарите използват в лапароскопските операции за  издуване на коремната кухина. При първата ми операция тези проблеми ме съпътстваха в различна степен поне в продължение на 20 дни след нея. Болезненият и издут корем не ми позволяваше да се храня нормално, а болката в рамото ограничаваше движенията ми.

 

През 2019 г. открих решението на тези проблеми. Отново по съвет на Мария Георгиева („Лапароскопията – между страха и доверието в живота“) приложих метод, който е широко използван във Финландия и научихме от друга жена с ендометриоза – Анна Корцанова – в шише, пълно до половината с вода, се поставя широка сламка или тръбичка. Пациентът поема дълбоко въздух, след което издиша през сламката във водата. Започнах да го прилагам още в деня след операцията и коремът ми за нула време се прибра. Няколко дни го прилагах през няколко часа и на петия ден след операцията нямаше и следа от болките в рамото и диафрагмата.

 

Възстановяването представлява сложен процес. И въпреки че лапароскопията е минимално инвазивна процедура, и през 2013, и през 2019 имах нужда от  продължителна почивка и грижите и любовта на близките и семейството ми.

 

През 2013 г. се възстанових  напълно за по-малко от 20 дни, благодарение на грижите на майка ми и цялото ми семейство.

 

Все още се възстановявам от последната си операция, но с всеки следващ ден съм все по-добре. Този път за комфорта и спокойствието ми след операцията се грижи съпругът ми.

 

Научих много – и от двете операции, и от периода между тях. Понякога се чувствам сякаш тези две дълги години, в които не можех да зачена, са ме състарили емоционално с десет години. Дали съм помъдряла, не мога да кажа.

Но несъмнено научих много – за силата на общността, за подкрепата на близките и нуждата понякога изцяло да се оставиш на тяхната грижа, за тежестта на безплодието, но и за облекчението от това да бъдеш разбран от хора с подобна съдба, за мисловните затвори, които сами създаваме за себе, но и как да се измъкнем от тях, за това, че няма нищо срамно да потърсиш помощ, за това, че трябва да превърнем грижата за себе си в ежедневен приоритет.

 

Но може би най-важният урок от всички е:

„Винаги бъди готов за най-лошата развръзка, но не спирай да се надяваш на най-добрата!”

 

 

 

 

 

 

Ако ви предстои операция, прочетете всичко за нея в раздела Операцията.

 

 

Снимки: Катерина Иванова