0888 27 77 45 info@endometriosis.bg

От  Хипократ до наши дни идеята за информираното съгласие в медицината претърпява множество промени преди да достигне до вида, в който го познаваме днес. От пълно и целенасочено информационно затъмнение за пациента относно диагнозата и хода на лечението (за да се избегнат негативни последици за психиката на пациента), до предоставяне на подробна информация за тези неща и забрана да бъдат извършвани каквито и да било процедури и интервенции без знанието и съгласието на пациента, каквато е практиката днес.

 

Какво е информирано съгласие?

Терминът „информирано съгласие” за пръв път се появява през 1957 г., но въпреки това различни негови елементи са част от медицинската практика през вековете. Самият Хипократ съветва на пациента да се дава възможно най-малко информация за заболяването, лечението и възможните изходи от него. Пациентът е бил длъжен да следва стриктно всяко лекарско предписание. Едва през Просвещението започват да се появяват първите идеи за информиране на обществото по медицински теми, основно с цел пациентите да бъдат мотивирани да изпълняват предписанията на лекарите си. Смята се, че за първи път формуляри за информирано съгласие са използвани през 1900 г. в проучване за начина, по който се пренася жълтата треска.

Юристите го определят като двустранен процес, при който лекарят дава на пациента информация за медицинската процедура или интервенция (диагностична или лечебна), която ще бъде извършена; какво налага извършването ѝ, има ли алтернативи и какви са ползите и рисковете на всяка от тях, както и какви биха били последиците, ако пациентът откаже да му бъде направена.

След осмислянето на тази информация пациентът изразява съгласието или несъгласието си за извършването ѝ по формален начин (чрез подписване на формуляр).

Именно в този процес лекарят и пациентът си споделят важни отговорности. За лекаря – да обясни по достъпен и разбираем начин и да е сигурен, че пациентът е разбрал всичко. За пациента – да осмисли цялата информация и да подходи отговорно към здравето си, а при нужда да зададе допълнителни въпроси или дори да се консултира с друг лекар.

Лекарите нямат право да осъществят операцията или процедурата, ако не са получили информираното съгласие на пациента в писмен вид. Затова когато стигнем до този момент, е добре вече да сме запознати и да се възползваме от правната защита и възможността да изразим волята си, която предоставя информираното съгласие.

 

Как да стане това и какво се случва в практиката?

 

Подписването на информирано съгласие при първата ми лапароскопия се случи в деня преди нея. Отидох в болницата за консултации с анестезиолог, кардиолог и интернист, след което старшата сестра ми връчи купчина листи и ме сложи на една маса с няколко други жени. Инструктира ни да четем внимателно и ако имаме въпроси да я извикаме. Нямах никакви въпроси и възражения и просто попълних личните си данни.

Тогава не предполагах колко важно е това, което подписвам. Не знаех, че мога да някъде да напиша, че не искам да ми бъдат отстранявани определени органи. В самия формуляр това дори не фигурираше като възможност. Тогава това не ми направи никакво впечатление. В предварителните разговори с лекарката ми също не беше станало въпрос за рисковете при операцията и в какви случаи се налага отстраняване на орган.

 

Всичко това отмина, както и самата операция. На следващия ден беше контролния ми преглед с лекарката. Започвайки ултразвуковия преглед, тя попита:

“От коя страна беше отстранения яйчник?”

За миг сякаш времето спря. Този въпрос ме удари като гръм от ясно небе. Не знаех какво се случва и как е възможно, за отстраняване на яйчник не беше ставало въпрос до този момент…

Оказа, че лекарката бе допуснала грешка… в изказа си. Искала да каже “яйчника с отстранената киста”. Извини се и заключи, че всичко изглежда добре и изпрати мен и майка ми по живо, по здраво. За нас остана онова неприятно чувство, сякаш някой е взел нещо твое без да те попита.

Именно това е смисълът на информираното съгласие – да положиш волята си, че не искаш това нещо да ти бъде вземано. Само че в този случай нещото е орган. Част от тялото, а в моя случай – част от репродуктивните ми органи, пряко свързана с женската ми идентичност и с бъдещите ми възможности да износя и родя дете. И перспективата да ми бъде премахната без дори да съм разбрала, ме изплаши до смърт.

И ето тук възниква проблем в комуникацията между лекар и пациент. Лекарят по някаква причина не успява да обясни достатъчно добре, а пациентът дори не осъзнава какви са въпросите, които трябва да зададе, поради недостатъчната си здравна култура. Самите лекари често пъти не осъзнават колко е важно информираното съгласие и за тях, и за пациента. Пациентът от своя страна в повечето случаи няма достатъчна правна култура.

 

Какво се случи при втората ми операция?

 

Както вече писах, при нея почти всичко се случи по напълно различен начин и със сериозна подготовка, което спомогна за бързото ми възстановяване. Бях въоръжена със знания и мотивирана да получа най-добрата здравна грижа. Нямаше да позволя някой да наруши правата ми като пациент. Ето защо този път въпроса за информираното съгласие стоеше на дневен ред за обсъждане с лекаря ми при почти всеки преглед, приближавайки се до датата на операцията.

Дори бях подготвила списък с въпроси, дълъг няколко страници. До използването му така и не се стигна, тъй като лекарят отговори на абсолютно всички мои въпроси и тревоги още преди да съм ги задала. Обясни ми всички рискове и в кои случаи би се наложило да отсрани част от репродуктивните ми органи.

 

Имаше два основни варианта:

1. Да се окаже, че тръбите ми са здрави и не се налага да ги отстранят.

2. Да се потвърди диагнозата хидросалпингс, което да наложи отстраняването на едната или двете тръби.

Вторият вариант изглеждаше доста вероятен в този момент. В случай че диагнозата се потвърдеше, отново имаше два варианта:

1. Да се съглася лекаря да отстрани каквото е необходимо по своя преценка.

2. Да изразя волята си, че не искам да ми бъдат отстранявани тръби, матка или яйчници, при което лекарят трябва да сложи край на операцията, да ме събуди от упойката, да се допита до мен и евентуално да насрочи нова операция, в която да изпълни волята ми.

Цялата медицинска информация, с която ме заля в този момент ме остави объркана и тревожна. Очевидно беше, че лекарят предпочиташе варианта, в който аз му давам пълното си съгласие и това предизвика в мен усещането за лек натиск. Чувала бях от други жени, че им е била отказвана операция след изразяване на волята да не им бъдат отстранявани репродуктивни органи. Знаех, че моят лекар няма да ми откаже операция, ако го направя, но кое беше най-правилното решение?

Тръгнах си замислена и останах така в продължение на дни. Претеглях плюсове и минуси, мислех и премислях различни варианти. Разбира се исках да запазя репродуктивните си органи. Но ако действително бяха толкова болни, за какво са ми? Можех да оставя всичко това на преценката на лекаря ми, но откъде да съм сигурна, че тя ще е правилна? От друга страна, да се подложа на две последователни операции, два пъти да съм под пълна упойка, не ми се виждаше добър вариант.

Това повдигна много въпроси, които обсъдих с близките си. Говорих много по този въпрос. Четох много, запознах се с мнения на пациенти, минали през такава операция и най-вече пациенти на моя лекар. Съветвах се с всеки, на когото имах доверие.

В процеса на говорене дойде и решението. Колкото повече разисквах проблема и представях аргументи „за“ и „против“, толкова повече се убеждавах в правилното решение. Да се доверя напълно на лекаря си. Да го оставя да си свърши работата.

Това беше съвсем осъзнато решение и до голяма степен се дължеше на отличната комуникация с него. Когато обсъждахме всички опции аз знаех, че мъжът, който седи срещу мен е преди всичко ЧОВЕК. Бях убедена, че той ще направи всичко по силите си, за да запази репродуктивните ми способности. Самото подписване на формуляра отново се състоя по същия начин, но това не предизвика притеснение у мен, след като всичко беше подробно обсъдено с лекаря преди това.

Изходът от операцията беше положителен. Диагнозата не се потвърди и докторът успя да запази всичките ми репродуктивни органи. Но това изясняване на фактите и информиране не беше напразно.

 

Когато един пациент е добре информиран, той може да се предпази от злоупотреби с пациентските си права. Информираният пациент може да прецени кое е повече – ползите или вредите от определена терапия, процедура или интервенция, и на базата на тази преценка да вземе решение.

Разумните и здравомислещите пациенти са много по-склонни да се съгласят, ако лекарят им представи достатъчно аргументи, базирани на доказателства, в полза на определена процедура. Това укрепва вярата, че нашият лекар е добре подготвен, прави адекватна оценка на рисковете, търси най-доброто решение и има резервен план, ако нещо се обърка.

 

Недобросъвестни лекари винаги ще има. Също така и недобросъвестни пациенти. Въпреки всичко, доверието е важна част от лечението, но то трябва да е добре балансирано. Нито поставянето на лекарите на пиедестал, нито постоянното съмнение в знанията и уменията им са от полза и за двете страни. Информираното съгласие работи и за лекаря, и за пациента, но само ако отговорността за здравето на пациента се поделя между двамата.

Photo by Freshh Connection on Unsplash

 
 
* Настоящият продукт стана възможен благодарение на финансовата подкрепа на Български фонд за жените. Продуктът не отразява становището на финансиращата организация и БФЖ не носи отговорност за съдържанието му.